Могет не отговори. Сам му се изплези, после домъкна един полуизгнил дънер в огъня, като подскачаше на здравия си крак. Дънерът щеше да гори до сутринта, но за всеки случай натроши няколко паднали клона и ги нареди наблизо.
После и той си легна, с меча под ръка и седлото на Спраут под главата си. Нощта беше топла, затова нямаше нужда от наметалото или миризливото одеяло от седлото. Самата Спраут дремеше наблизо, спъната, за да избегнат предприемането на някоя от нейните изнервящи авантюри. Могет спеше от едната страна на Сам, по-скоро като ловно куче, отколкото като котка.
Сам обмисля няколко секунди идеята да остане буден, за да бъде нащрек, но не му достигаха сили да държи очите си отворени. Освен това, те се намираха във вътрешността на Кралството, близо до Велизар. Тук беше безопасно, поне през последните десет години. Какво би могло да ги обезпокои?
Много неща, помисли си той, докато сънят се бореше с доловените от него далечни звуци на нощната гора. Беше дълбоко обезпокоен от загадъчните думи на Могет и все още разпределяше потенциалните опасности и ги сравняваше с шумовете, когато умората го надви и заспа.
Събуди се от допира на слънчевата светлина до лицето му, процеждаща се през балдахина от дървета. Огънят все още тлееше, а димът се виеше наоколо, докато не се изправи, когато промени посоката си и задуха в лицето му.
Могет все още спеше, сега свит плътно на бяло кълбо, наполовина заровено в листата.
Сам се прозя и се опита да стане. Беше забравил за крака си, който се беше схванал толкова много, че той веднага падна, надавайки болезнен вик. Това стресна Спраут, която подскочи дотолкова, колкото й позволяваха букаите, и извъртя очи. Сам й прошепна няколко успокоителни думи, докато си помагаше да се изправи с един дебел клон.
Могет не се събуди нито тогава, нито по-късно, и продължи да спи, докато Сам приключи със смяната на превръзката на раната си и направи малко заклинание, което да притъпи болката и да предотврати инфекцията. Котката продължи да спи дори когато той извади малко хляб и говеждо, за да закуси не особено задоволително.
След като се нахрани, Сам изчетка Спраут и я оседла. Когато не му остана нищо друго за вършене, освен да покрие останките от огъня, реши, че е време да понесе още от обидите на Могет.
— Могет! Събуди се!
Котката не помръдна. Сам се наведе по-близо и отново извика: „Събуди се!“, ала Могет дори не помръдна с ухо.
Накрая той се протегна и леко разтърси котката зад каишката. Освен че усети жуженето и взаимодействието между Свободната магия и тази на Хартата, не се случи нищо. Могет продължаваше да спи.
— Какво да правя с теб? — попита Сам, като го погледна. Цялата авантюра по спасяването излизаше от контрол. Това бе едва третият му ден извън Велизар, а той вече се бе отклонил от главния път, беше ранен и в компанията на едно странно и потенциално опасно творение на Свободната магия. Въпросът му предизвика и още един проблем, който се опитваше да избегне: какво щеше да прави сега той самият?
Не очакваше да получи отговор на който и да било от въпросите, ала след миг от привидно спящата котка дойде приглушен отговор:
— Сложи ме в една от дисагите. Събуди ме, когато намериш някаква прилична храна. За предпочитане риба.
— Добре — отвърна Сам и вдигна рамене. Оказа се трудно да вземе котката, без да движи ранения си крак, ала накрая успя. Прегърнал Могет с една ръка, той го премести в лявата дисага, след като се увери, че не е тази със звънците и „Книга за мъртвите“. Не му допадаше идеята и тримата да бъдат на едно място, макар да не виждаше причина защо да не бъде така.
Най-сетне Могет бе настанен на сигурно и само главата му се подаваше от чантата.
— Ще поема на запад през тази малка горичка, а после през откритата местност към Синдълууд — обясни Сам, когато завъртя стремето и пъхна ботуша си през него, готов да се качи. — Ще прекосим Синдълууд до Ратерлин, после ще я следваме на юг, докато намерим лодка, която да ни заведе до Куър. Оттам не би трябвало да отнеме много време да стигнем до Едж и да се надяваме, че ще открием Ник веднага. Това звучи ли ти като добър план?
Могет не отговори.
— Значи ден-два в тази гора — продължи Сам, докато събираше сили да се изтласка нагоре и да се прехвърли. Обичаше да говори за плановете си на глас — така те му се струваха по-реални и разумни. Особено когато Могет спеше и не можеше да ги критикува. — Когато излезем, със сигурност ще намерим някое село или бивак на въглищар, или нещо подобно. Те ще ни продадат всичко, от което ще имаме нужда, преди да прекосим Синдълууд. Тук вероятно има дървари или подобни хора.