Или навярно Могет дори бе подкупен от Врага и всъщност сега водеше Самет към неговата гибел…
Потънал в неприятни мисли и опити да поведе Спраут по най-добрия път надолу по хълма, Сам се оказа напълно неподготвен за студената тръпка, която внезапно пробяга по гърба му. Точно в този миг той осъзна, че го наблюдават. Наблюдаваше го някакво мъртво същество. В съзнанието му изплува старото стихотворение, което бе научил още като дете:
Още докато думите се лееха в съзнанието му, Сам погледна към слънцето. Оставаше им по-малко от час дневна светлина. Той незабавно затърси течаща вода — поток или река — и видя някакво сребристо отражение в сенките, близо до края на гората. По-далече, отколкото му се искаше.
Поведе Спраут към мястото, усетил надигащия се страх в душата си, който скова и мускулите му. Не можеше да види мъртвото създание, но то беше наблизо. Усещаше духа му като влажно докосване по кожата си. Навярно беше силно, в противен случай не би рискувало да се появи дори и на гаснещата слънчева светлина.
Коленете на Сам се огънаха поради непреодолимия импулс да пришпори Спраут в галоп. Ала те продължиха да се спускат по хълма по неравната земя. Ако кобилата паднеше отгоре му, щеше да се окаже приклещен и да се превърне в лесна плячка за мъртвите…
Не. Най-добре беше да не мисли за това. Отново се огледа, примижал срещу жълто-червеното слънце, спуснало се ниско на небосвода. Съществото беше някъде зад гърба му… а, не… вдясно.
Страхът му се усили, когато разбра, че съществата бяха две, а може би повече. Навярно това бяха призрачни ръце, промъкващи се от сенките от камък на камък и беше почти невъзможно да ги види, преди да се изправят, за да го нападнат.
Пресегна се опипом назад и отвори една от дисагите. Ако не успееше да се добере навреме до течащата вода, звънците щяха да бъдат единствената му защита срещу призрачните ръце. Доста жалка защита, защото не знаеше как да ги използва и като нищо можеха да се обърнат срещу него.
Усети как единият от мъртвите отново помръдна и сърцето му прескочи заради ужасяващата бързина на съществото. То беше точно до него, а той продължаваше да не го вижда дори и на ярката слънчева светлина!
После погледна нагоре. Над него кръжеше черно петно, точно извън обсега на лъка. Зад първото се появи и още едно, още по-нависоко.
Това не бяха никакви призрачни ръце, а гарвани-убийци. А след като имаше два, щяха да се появят и повече. Гарваните-убийци винаги се движеха на ята, създадени от обикновени гарвани, убити със специален ритуал, а след това напоени с накъсаните останки от един-единствен мъртъв дух. Направлявани от този разкъсан, но общ разум, тези разлагащи се късове от гниеща плът и пера летяха по волята на Свободната магия и сееха смърт.
Ала когато Сам огледа хоризонта, не видя повече гарвани. Несъмнено никой некромант нямаше да хаби силите си, само за да създаде чифт гарвани-убийци. Те можеха да бъдат унищожени много лесно, ако не летяха в ято. Един удар с меча можеше да размаже един гарван, ала дори и най-храбрият войн можеше да бъде разгромен от стотици птици, нападащи едновременно, разкъсвайки с острите си клюнове очите и шията му.
Освен това за тях беше необичайно да излизат на слънце. Заклинанието, което ги движеше, бързо се разваляше от топлината и светлината, когато вятърът разкъсаше на парчета физическата им форма.
Освен, помисли си Сам, ако това наистина бяха само два гарвана, ползващи мъртвата енергия, която по принцип би била разпределена сред стотици тела. Ако беше така, те щяха да оцелеят много по-дълго и да бъдат по-силни на слънцето. А можеха да бъдат използвани и за други цели, освен за да нападат.
Например да наблюдават, помисли си той мрачно, когато нито една от птиците не опита да се приближи. Те запазиха позициите си над главата му, кръжейки бавно, като навярно го набелязваха като обект на нападение от страна на други мъртви, когато се стъмнеше.
Като потвърждение на неговите мисли, един от гарваните-убийци — онзи, който се намираше по-далече, — изграчи присмехулно и дрезгаво и пое на юг, ръсейки гниещи пера, задвижван повече от магията, отколкото от случайните махове с крила.
Той твърде много приличаше на пратеник, а другарят му на съгледвач, летящ нависоко, за да следи посоката, в която щеше да поеме Сам.