За миг той обмисли идеята да направи заклинание за разруха срещу него, но той се намираше твърде далече и очевидно бе добре инструктиран да внимава. Освен това, Сам още беше отпаднал заради ранения си крак. Знаеше, че трябва да пести силите си за през нощта.
Наблюдавайки внимателно черното петно над главата си, той пришпори Спраут да продължи. Оттук потокът не изглеждаше особено голям, но щеше да му осигури някаква защита. След моментно колебание измъкна и пояса и си го сложи. Тежестта на звънците и тяхната сила се стовариха мощно върху гърдите му, като секнаха дъха му. Ала ако се стигнеше до най-лошото, щеше да се опита да използва по-маловажните звънци, воден от уроците, които бе получил от своята майка. Те трябваше да бъдат просто въведение към обучението, което бе занемарил. Поне Ранна сигурно би могъл да се справи с него, без да се страхува, че ще бъде повлечен в смъртта против волята си.
Един заядлив глас в дъното на съзнанието му казваше, че още не е твърде късно да вземе „Книгата за мъртвите“ и да научи повече за рожденото си право, което би могло да го спаси. Ала дори страхът от нападение не беше достатъчен за Сам да преодолее страха си от книгата. Докато я четеше, можеше да се озове в смъртта. По-добре беше да се бори с мъртвите в живота с малкото знания, които имаше, отколкото да се изправи срещу тях в смъртта.
Стори му се, че чува присмех зад гърба си, някакъв приглушен смях, който не идваше от Могет. Обърна се, инстинктивно поставяйки ръка на меча си, ала там нямаше нищо и никой. Само спящата котка в една от дисагите и „Книгата за мъртвите“ в другата. Сам пусна дръжката на меча, вече потънал в пот заради треперещите си пръсти, и отново погледна към потока. Ако дъното беше гладко, щеше да язди по него, доколкото може. Ако имаше късмет, той би могъл да го отведе на запад, чак до Ратерлин, могъщата река, която не можеше да бъде прекосена дори и от някой от висшите мъртви.
А оттам, каза един потаен и страхлив глас в съзнанието му, можеше да се качи на лодка до Къщата на Абхорсен. В нея щеше да бъде в безопасност. Предпазен от мъртвите и от всичко останало. Но какво, попита един друг глас, щеше да стане с Ник, с неговите родители, с Кралството? След това и двата гласа изчезнаха, когато Сам се съсредоточи върху това да поведе Спраут надолу по хълма, към бленуваната безопасност на потока.
Сам изгуби от поглед гарвана-убиец, когато последните остатъци от деня бяха погълнати от сенките на дърветата и падащия мрак. Ала все така усещаше присъствието на мъртвия дух над главата си. Сега беше по-ниско, набрал смелост заради прегръдката на падналата нощ.
Но все пак не беше достатъчно смел, за да се спусне прекалено близо до течащата вода, която клокочеше от двете страни на временния му бивак. Потокът го бе разочаровал донякъде, а освен това недвусмислено показваше, че пролетните наводнения вече намаляват. Беше широк едва трийсет стъпки и бе достатъчно плитък, за да прегази през него. Но щеше да му бъде от полза, а и Сам бе открил едно островче, представляващо просто тясна пясъчна ивица, където водата течеше бързо от двете страни.
Вече беше запалил огън, тъй като нямаше смисъл да опитва да се крие при кръжащия над главата му гарван-убиец. Трябваше само да направи заклинание за защитен ромб, достатъчно голям, за да предпази него, коня и огъня.
Ако му достигнеха сили, помисли си, докато опитваше да накара Спраут да застане неподвижно. Следващата му идея беше да свали пояса със звънците, който продължаваше да му тежи. После закуцука, за да заеме поза за заклинание пред Спраут, извади меча от ножницата и го протегна напред. Останал в тази поза, той четири пъти си пое дъх, вливайки в умореното си тяло колкото можеше повече кислород.
Посегна за четирите главни символа на Хартата, които щяха да положат върховете на защитния ромб. Символите се оформиха в съзнанието му, изтръгнати от безспирния поток на Хартата.
Той ги задържа там, а дъхът му секна от усилието, и очерта контурите на първия символ — Източния — в пясъка пред себе си. Когато приключи, образът от съзнанието му се спусна към острието като златист огън. Той изпълни със светлина очертанията, които беше направил в пясъка.
Сам докуцука зад Спраут, заобикаляйки огъня, и нарисува Южния знак. Когато и той проблесна, от източния към него се спусна ивица от жълт огън, образувайки непреодолима бариера както за мъртвите, така и за всяка физическа опасност. Изпълнен с решимост да продължи, Сам не погледна нататък. Ако сега объркаше нещо, ромбът нямаше да бъде завършен.