— Да — отвърна лаконично Сам, очаквайки да чуе някаква критика. Ала Могет мълчеше и просто наблюдаваше акробатичните изпълнения на жабата, докато зелените му очи следяха всяко нейно движение. После котката насочи погледа си към Сам, от което той се притесни. Опита се да отвърне на този зелен поглед, но се наложи да извърне очи — и внезапно осъзна, че наоколо има мъртви. Много мъртви, които се приближаваха с всяка изминала секунда.
Очевидно и Могет усети присъствието им, защото подскочи и изфуча, а козината по гърба му настръхна. Спраут ги надуши и потръпна. Летящата жаба отлетя към дисагите и влезе вътре.
Сам се вгледа в мрака, като заслони очи от огъня. Луната бе скрита зад облаци, ала звездите се отразяваха във водата. Той усещаше мъртвите някъде в гората, ала мракът под клоните на старите преплетени дървета беше твърде гъст. Не виждаше нищо.
Но успя да чуе как клонките изпращяха, а по-големите клони се огънаха, долови и шума от тежки стъпки на фона на несекващото клокочене на потока. Каквото и да се приближаваше, част от него поне имаше физическа форма. Там вероятно имаше и призрачни ръце. Или глимове, мордаути или друг от многото видове низше стоящи мъртви. Не долавяше нищо по-могъщо, поне засега.
Независимо какви бяха, наброяваха поне дузина от двете страни на потока. Забравил умората си и накуцването, Сам обиколи ромба, за да провери символите. Течащата вода не беше нито дълбока, нито достатъчно бърза, за да направи нещо повече от това да обезкуражи мъртвите. Ромбът щеше да бъде тяхната истинска защита.
— Навярно ще се наложи да подновяваш символите до сутринта — каза Могет, наблюдавайки огледа, който Сам извършваше. — Ромбът не е направен много добре. Трябва да поспиш, преди да опиташ отново.
— Как да заспя? — прошепна Сам, инстинктивно снишил глас, сякаш имаше някакво значение дали мъртвите ще го чуят. Те вече знаеха къде е. Сега дори можеше да ги подуши — отвратителната миризма на гниеща плът и надгробна пръст.
— Това са просто ръце — каза Могет, като погледна нататък. — Сигурно няма да нападнат, докато ромбът действа.
— Откъде знаеш? — попита Сам, бършейки потта от челото си заедно с няколко смазани комара. Стори му се, че вече вижда мъртвите — високи силуети между по-тъмните стволове на дърветата. Ужасни, раздробени трупове, върнати насила в живота, за да изпълняват заповедите на някой некромант. Те бяха лишени от своя разум и човешки облик, останали само с нечовешката сила и неутолимия копнеж за живот, който вече не можеха да имат.
Неговия живот.
— Би могъл да отидеш там и да ги изпратиш обратно в смъртта — предложи Могет. Беше започнал да яде втората риба, започвайки от опашката. Сам не го бе видял да изяжда първата.
— Майка ти би го направила — добави лукаво Могет, когато Сам не каза нищо.
— Аз не съм майка ми — отвърна той с пресъхнала уста. Не посегна да вземе звънците, макар че усещаше присъствието им върху пясъка и техния зов. Те искаха да бъдат използвани срещу смъртта. Ала повечето от тях можеха да се окажат опасни за онзи, който ги използваше, или най-малкото да бъдат коварни. Щеше да се наложи да използва Кибет, за да върне мъртвите обратно в смъртта, а Кибет лесно би могъл да изпрати там него, вместо тях.
— Пътникът ли избира пътя си, или той него? — попита внезапно Могет, отново вперил очи в потното лице на Сам.
— Моля? — попита принцът разсеяно. И преди беше чувал майка си да изрича тези думи, ала те не му говореха нищо нито тогава, нито сега. — Какво ще рече това?
— Означава, че изобщо не си прочел докрай „Книгата за мъртвите“ — каза Могет със странен глас.
— Ами не, още не съм — призна мрачно Сам. — Ще я прочета, само дето…
— Означава също, че наистина сме в беда — прекъсна го Могет, насочвайки погледа си към мрака. — Мислех, че поне вече знаеш достатъчно, за да се защитиш!
— Какво виждаш? — попита Сам. Той чуваше движението нагоре по потока, внезапното кършене на дървета и плясъкът на камъни във водата.
— Дошли са призрачни ръце — отвърна мрачно Могет. — Двама са, някъде далече зад дърветата. Те насочват ръцете как да препречат потока. Предполагам, че ще ни нападнат, когато водата престане да тече.
— Ще ми се… ще ми се да бях истински Абхорсен — прошепна Сам.
— Ами на твоята възраст би трябвало да бъдеш! — каза Могет. — Но предполагам, че ще трябва да се задоволим с това, което знаеш. Между другото, къде е личният ти меч? Този без магия няма да съсече телата на призрачните ръце.
— Оставих го във Велизар — каза Сам миг по-късно. — Не мислех… не разбирах какво правя. Реших, че Ник вероятно е в беда, но не чак дотам.