— Това е проблемът, когато си отгледан като принц — изръмжа Могет. — Все си мислиш, че някой ще урежда всичко вместо теб. Или пък стигаш до другата крайност, както сестра ти, и решаваш, че нищо не може да стане без твоята намеса. Чудно дали някой от вас двамата изобщо може да свърши нещо полезно.
— Какво мога да направя сега? — попита смирено Сам.
— Ще разполагаме с малко време, преди водата да забави течението си — отвърна Могет. — Трябва да опиташ да омагьосаш малко меча си. След като си в състояние да направиш онази жаба, сигурен съм, че това няма да бъде непосилно за теб.
— Така е — каза мрачно Сам. — Наистина знам как се прави това.
Съсредоточавайки се върху меча, той отново се потопи в Хартата, търсейки символи за острота и разруха — магия, която щеше да унищожи мъртвата плът или материята на духовете им.
Положи усилие, за да насочи символите към меча, като гледаше как те бавно се движат като олио по острието, просмуквайки се в стоманата.
— Бива те — отбеляза котката. — Учудващо е. Малко ми напомняш за…
Каквото и да се канеше да каже, то бе заглушено от ужасен писък, който проряза нощта, придружен от неистово шляпане във водата.
— Какво беше това? — възкликна Сам, отивайки до Северния знак, хванал в готовност току-що омагьосания си меч.
— Ръка — отвърна Могет, хихикайки. — Падна във водата. Онзи, който направлява тези мъртви, е много далече, принце мой. Дори призрачните ръце са слаби и глупави.
— Значи може и да ни провърви — прошепна Сам. Потокът почти не беше засегнат от дигата, която издигаха нагоре по течението му, а ромбът продължаваше да свети ярко. Навярно нищо нямаше да се случи преди съмване.
— Имаме големи шансове — каза Могет. — За тази вечер. Ала след това ще настъпи друга нощ, а после може би още една, преди да успеем да стигнем до Ратерлин. Тогава?
Сам още опитваше да измисли какво да отвърне, когато първата призрачна ръка с викове прекоси водата — и с всички сили се втурна към ромба, а нощта бе озарена от експлозия от сребърни искри.
Глава тридесет и трета
Бягство към реката
Утрото настъпи бавно в покрайнините на Синдълууд, а светлината се процеждаше над върховете на дърветата дълго преди да достигне до по-мрачните дебри на гората. Когато все пак проникна и до по-ниските части, тя вече не беше изгаряща топлина, а някакво зеленикаво, разсеяно сияние, което просто изтласка назад сенките, вместо да ги пропъди.
Слънчевата светлина достигна до обвитото в магия островче на Самет много по-късно, отколкото му се щеше. Огънят отдавна бе догорял, и както беше предвидил Могет, наложи се той да поднови защитния ромб много преди първите проблясъци на зората, черпейки от запаси енергия, за които не бе подозирал, че съществуват.
На светлината проличаха безспорните доказателства за случилото се миналата нощ. Коритото на потока беше почти пресъхнало, а дигата, построена от мъртвите нагоре по течението, все още държеше. Из целия остров лежаха пръснати шест поразени от Хартата трупа: празни обвивки, напуснати от мъртвите, когато защитната магия на ромба бе прогорила голяма част от нервите и сухожилията, превръщайки телата им в непотребни останки.
Сам ги погледна предпазливо с подпухналите си зачервени очи, наблюдавайки как светлината се спуска над вонящите им останки. Беше усетил как мъртвите духове се изхлузват от телата както змиите сменят кожата си, ала сред хаоса на техните самоубийствени нападения не беше сигурен дали всички са си заминали. Може би някой от тях все още се спотайваше, пестейки силите си, за да оцелее на изгарящото слънце, с надеждата, че Сам ще прояви прекалена самоувереност, за да излезе от ромба.
Той все още усещаше присъствието на мъртвите наоколо, ала това навярно бяха призрачните ръце, подслонили се за през деня в някоя заешка хралупа или дупка на видра, промъквайки се в черната земя под скалите, където им беше мястото.
Най-сетне цялото корито на потока бе озарено от слънчева светлина и Сам престана да усеща присъствието на други мъртви, освен това на вездесъщите гарвани-убийци, кръжащи високо над главата му. Той въздъхна облекчено и се протегна, опитвайки се да облекчи болката в дясната си ръка и тази в ранения си крак. Беше изтощен, но жив. Поне за още един ден.
— Най-добре да се размърдаме — каза Могет, който беше спал през по-голямата част от нощта, пренебрегвайки ударите и пращенето от опитите на мъртвите ръце да проникнат в защитния ромб. Изглеждаше готов да потъне отново в този сън незабавно.
— Ако гарванът-убиец бъде достатъчно глупав да се приближи, убий го — добави той, прозявайки се. — Това ще ни даде възможност да избягаме.