— С какво да го убия? — попита уморено Сам. Дори и гарванът-убиец да се приближеше, той бе твърде уморен, за да прави заклинание на Хартата, а и нямаше лък.
Не последва отговор. Могет вече отново спеше, свит на кълбо в дисагите, готов да бъде поставен на гърба на Спраут. Сам въздъхна и си наложи да се заеме с оседлаването. Ала умът му, колкото и да бе уморен, все още се занимаваше с проблема с гарвана-убиец. Както бе казала котката, докато той бе по следите им, другите мъртви щяха да могат лесно да ги открият. Следващият път това може би щеше да бъде някой от висшите, или някой разяждащ дух, или просто повече нисши мъртви. Щеше да се наложи Сам да прекара и следващите две нощи в гората, а с всеки изминал час щеше да става все по-отпаднал и уморен. Навярно дори не би могъл да направи защитен ромб…
Но, помисли си той, взирайки се в пресъхналото корито на потока и стотиците красиво оформени камъчета в него, все още имам сила да омагьосам някой камък със символ за точност, и да направя прашка от ризата си. Той дори знаеше да борави с нея. Джал Орън беше ентусиазиран да обучи кралските наследници във всички видове оръжие.
За пръв път от дни насам, по лицето му се появи усмивка, която пропъди умората. Той вдигна очи. Гарванът-убиец несъмнено кръжеше по-ниско от вчера, твърде самоуверен заради това, че Сам нямаше лък и очевидно не беше в състояние да направи нищо. Щеше да се наложи да стреля надалече, но един камък, омагьосан от Хартата, щеше да измине разстоянието.
Все така усмихнат, Сам коленичи, взе тайно няколко подходящи камъка и разкъса ръкавите на резервната си риза. Щеше да остави гарвана-убиец да ги следва известно време, реши той, и да стане още по-самоуверен. После щеше да си плати, задето е шпионирал потомък на Старото кралство.
Поведе Спраут на запад по коритото на потока, докато то се сля с друг, по-голям воден път и се наложи да избира между различните посоки. Нагоре по течението на североизток, или надолу, на югозапад.
Той се поколеба на този кръстопът, използвайки тялото на Спраут, за да се скрие от поглед, докато правеше заклинание върху камъка, и го постави в импровизираната прашка. Гарванът-убиец, забелязал колебанието му, се спусна по-ниско, за да се увери, че ще успее да види накъде ще поеме. Очевидно бе възпрепятстван от течащата вода на по-големия поток и навярно се надяваше да завие в обратна посока.
Сам изчака, докато се доближи максимално до спираловидните му извивки. После се отдалечи от Спраут, а прашката забръмча над главата му. В най-подходящия момент той извика: „Ха!“ и пусна камъка.
Гарванът-убиец разполагаше само с миг, за да реагира, и тъй като беше глупав, заслепен от слънцето и мъртъв, просто полетя право към устремения нагоре камък, посрещайки го с експлозия от пера, сухи кости и вонящи късове месо.
С огромно задоволство, последвано от искрена радост, Сам гледаше как отвратителното същество пада. Премазаното кълбо от пера се приземи с плясък в езерото и мъртвият дух, който го обитаваше, незабавно бе прогонен обратно там, откъдето бе дошъл. А най-хубавото беше, че той щеше да повлече със себе си и останалите фрагменти от същия дух обратно в смъртта. Така че всички гарвани-убийци, които притежаваха част от него, щяха да падат необяснимо на земята, независимо къде се намираха.
След като гарванът-убиец падна, Сам не долавяше присъствието на мъртви наоколо. Призрачните ръце отдавна се бяха скрили, както и всички мъртви ръце, които бяха останали. Разумът, който ги направляваше отдалече, щеше да се досети, че Сам ще поеме по югозападния поток към Ратерлин, ала който или каквото да беше той, нямаше да го знае със сигурност и може би щеше да разпръсне силите си, като увеличи шанса му да се изплъзне и избяга.
— Имаме шанс, мое вярно конче — заяви развеселено Сам, повел Спраут към една следа на животно, която вървеше успоредно на потока. — Определено имаме шанс.
Ала с напредването на деня надеждата се изцеждаше от Сам, тъй като вървенето ставаше все по-бавно и трудно и той вече не можеше да язди. Потокът бе станал много по-дълбок и бърз, но и много по-тесен, едва три-четири крачки, така че беше невъзможно да се стои в него или да се направи бивак, който да бъде защитен от двете страни.
Следата също се стесняваше и се губеше в тревата. Наложи се Сам да отсича ниските клони, високите храсти и извитите ластари на къпините. Ръцете му се покриха с безброй драскотини, които привлякоха орди от мухи към ивиците съхнеща кръв. По-късно това щеше да привлече и мъртвите. Те можеха да надушват кръв отдалече, макар че прясната щеше да ги доведе по-бързо.