С напредването на следобеда Сам беше започнал да се отчайва. Вече бе наистина изтощен. През предстоящата нощ нямаше да може да стане и дума да направи защитен ромб. Щеше да припадне само докато се опитва да извика в съзнанието си символите — и мъртвите щяха да открият безпомощното му тяло на земята.
Умората затваряше и сетивата му, ограничавайки зрението му до бледа, трептяща картина, а слухът му не долавяше повече от приглушения звук на копитата на Спраут, кънтящи глухо по мекия и деликатен горски път.
В това състояние му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че внезапно копитата на Спраут са започнали да издават по-остър звук и хладната зелена светлина на гората бе отстъпила пред нещо много по-ярко и ослепително. Той примижа, вдигна очи и видя, че са стигнали до голямо сечище. То като нищо беше широко около сто крачки, простряло се из гората от югоизток на северозапад, продължавайки в двете посоки, докъдето поглед стигаше. По краищата му бяха израснали фиданки, ала центърът му беше гол и неприветлив — а в средата му вървеше павиран път.
Сам се взря в пътя, а после в слънцето, което едва успяваше да види под сенчестия покров на гората.
— Остават около два-три часа, докато мръкне — прошепна той на Спраут, докато си играеше със стремето, а после я яхна. — Днес добре си похапна жито, нали, Спраут? Да не говорим за леката разходка, без да ме носиш на гръб. Сега можеш да ми се отплатиш, защото ще яздим.
След това се разсмя, припомняйки си една фраза от филмите, които често бе гледал в „Сомърсби Орфиъм“ в Анселстиер.
— Ще яздим, Спраут! — повтори той. — Ще препускаме като вятъра!
Час и половина по-късно, Спраут вече не препускаше като вятъра, а отново вървеше с треперещи крака, по хълбоците й се стичаше пот, а устата й бе покрита с пяна.
И Сам не беше в по-добра форма, тъй като отново вървеше сам, за да даде на Спраут възможност да се възстанови. Вече не беше сигурен какво го боли повече — кракът или гърбът.
Въпреки това, те бяха изминали шест или седем левги, благодарение на пътя. Сега той не беше кралски път, но преди много време бе построен и отводнен както трябва, затова бе повече от удобен.
В момента изкачваха полегат хребет, а пътят вървеше директно по него, вместо да го заобикаля. Сам вдигна глава, когато наближиха върха, надявайки се да зърне Ратерлин преди денят да приключи. По негови изчисления, ездата — както и самият път — бяха спестили повече от ден вървене пеша из гората, така че би трябвало да са близо до реката. Трябваше да са близо до реката…
Той застана на пръсти за миг, но все още не я виждаше. Хребетът беше насечен, целият път бе осеян с подвеждащи възвишения и дразнещи падини. Ала със сигурност след миг щеше да види Ратерлин!
Троп! Троп! Копитата на Спраут отекваха силно по пътя, както и разтуптяното сърце на Сам, ала много, много по-бавно. Сърцето му препускаше, препускаше заради смесените чувства на надежда и страх.
Пред тях се простираше същинският хребет. Сам избърза напред, опитвайки се да види нещо, ала слънцето залязваше точно пред него, огромен червен диск, спускащ се на запад и го заслепяваше.
Той присви очи и почти ги затвори, като ги заслони с ръка и отново погледна — и там, под слънцето, съзря плътна синя ивица, хвърляща към небето оранжево-червени отражения.
— Ратерлин! Ох! — възкликна Сам, удряйки пръста си, докато се препъваше по възвишението. Ала той не обърна внимание на моментната болка. Там долу беше бързата река, която щеше да спре всички мъртви. Реката, която щеше да го спаси!
Само че, помисли си той, обзет от внезапен страх, тя все още се намираше на половин левга разстояние, а нощта почти беше настъпила. А с нея, осъзна Сам, щяха да дойдат и мъртвите. Не много далече имаше мъртви същества — навярно дори точно пред него. Този път — и мястото, където се сливаше с течението на Ратерлин — очевидно щеше да бъде наблюдателен пункт.
Още по-лошо, помисли си той, гледайки към реката, той всъщност не беше планирал какво ще прави, когато стигне до нея. Ами ако не успееше да намери лодка или сал?
— Побързай — каза Могет от дисагите зад гърба му, като накара Сам да подскочи от изненада и отново да поведе Спраут нататък. — Трябва да поемем към мелницата и да се скрием там.
— Не виждам никаква мелница — каза недоверчиво Сам, и отново заслони очи. Изобщо не виждаше никакви подробности около реката. Очите му бяха замъглени от недоспиването и той се чувстваше глупаво като някаква мъртва ръка.
— Естествено, че има мелница — озъби се Могет, изскачайки от дисагите към рамото на Сам, с което отново го стресна. — Колелото не се върти — така че можем да се надяваме, че е запусната.