— Защо? — попита като в мъгла Сам. — Няма ли да е по-добре, ако има хора? Можем да вземем храна, напитки…
— Би ли привлякъл мъртвите към някой мелничар и неговото семейство? — прекъсна го Могет. — Няма да мине много време, преди да ни открият — ако вече не са го направили.
Сам не отговори, а само подкани Спраут с леко потупване по врата. Сигурно нямаше да я умори твърде много, ако се подпреше на стремето, помисли си той. Надяваше се да успее да измине разстоянието, защото се съмняваше, че той самият ще издържи да отиде толкова далече без чужда помощ.
Както обикновено, Могет беше прав. Сам вече усещаше присъствието на мъртвите по-близо и когато погледна нагоре, видя две черни петна да се движат спираловидно от нощния мрак, който се спускаше от изток. Очевидно некромантът, който ги направляваше, разполагаше с предостатъчно гарвани-убийци. А там, където летяха гарваните, скоро щяха да дойдат и други, призовани от смъртта в търсене на своята плячка.
Могет също видя гарваните-убийци и прошепна в ухото на Сам:
— Вече няма място за съмнение. Това е дело на някой некромант, който е особено злонамерен към тебе, принц Самет. Неговите слуги ще те търсят, независимо накъде ще побегнеш, и той ще използва всички мъртви създания, за да причини смъртта ти.
Сам преглътна. Злокобните думи отекнаха в ушите му, изпълнени с лекия намек за Свободната магия, която изпълваше подобието на котка на рамото му. Той удари Спраут отзад, за да я накара да тръгне; после каза първото, което му дойде наум.
— Могет. Млъкни.
Спраут се строполи на стотина метра от мелницата, изтощена от доскорошния галоп и непосилния товар на провесилия се на стремето Сам. Той се пусна точно навреме, за да не попадне под нея. Могет скочи от рамото му, за да се отдалечи още повече.
— Окуця — каза бързо Могет, без да я поглежда, а зелените му очи се взираха проницателно в нощта. — Те наближават.
— Зная! — каза Сам и припряно свали дисагите, премятайки ги през рамо. Наведе се да погали главата на Спраут, но тя не реагира. Очите й се белееха и бяха почти напълно обърнати назад. Той взе поводите и опита да я издърпа, но тя не помръдна, за да му помогне, а той бе твърде отпаднал, за да я накара да се изправи.
— Побързай! — подкани го Могет, като обикаляше в кръг около него. — Знаеш какво да правиш.
Сам кимна и отново погледна към мъртвите. Бяха с около двайсет повече — смътни, трудноподвижни сенки в сгъстяващия се мрак. Господарите им очевидно ги бяха пришпорили от някое далечно гробище или костница, принуждавайки ги да вървят даже под слънцето. В резултат на това те бяха бавни, но неумолими. Ако се забавеше дори още минута, щяха да му се нахвърлят като плъхове на уморено куче.
Той извади кинжала си и опипа врата на Спраут. Пулсът в главната й артерия беше слаб и неравномерен под пръстите му. Опря ножа в нея, но не го притисна.
— Не мога — прошепна. — Може да оздравее.
— Мъртвите ще изпият кръвта й и ще си устроят угощение с плътта й! — възкликна Могет. — Дължиш й нещо повече от това! Прободи я!
— Не мога да отнема нечий живот. Дори и този на кон, дори от състрадание — каза Сам, като се изправи неуверено. — Осъзнах го след… след полицаите. Ще изчакаме заедно.
Могет просъска, после скочи на шията на Спраут и едната му лапа остави бяла огнена диря по врата на коня. За миг не се случи нищо. После кръвта бликна в ужасяващ фонтан, опръсквайки ботушите на Сам и мятайки кървави капки по лицето му. Спраут се сви в една-единствена конвулсия и умря.
Сам усети, че умира и извърна глава, неспособен да погледне тъмната локва, покрила земята под нея.
Нещо побутна краката му. Беше Могет, който го подканяше да се размърда. Той се извърна като в мъгла и се затътри към мелницата. Спраут беше мъртва и той знаеше, че Могет бе направил единственото правилно нещо. Но просто му се струваше несправедливо.
— Бързо! — подкани го отново котката, танцувайки около краката му — бяло петно в мрака. Сам вече чуваше мъртвите зад гърба си, чуваше щракането на костите им, скърцането на сухите колене, огъващи се под ъгъл, невъзможен в живота. Страхът надви умората му, накара го да се раздвижи, ала мелницата изглеждаше толкова далече.
Той се препъна и за малко не падна, но някак успя да се задържи. Болката в крака отново преряза главата му и донякъде я избистри. Конят му можеше да е мъртъв, но нямаше причина и той да го последва в смъртта. Само умората я бе направила привлекателна — поне за миг.
Мелницата беше пред тях, построена сред могъщата Ратерлин, с воденичния улей, вратата на шлюза и колелото, врязано в брега. Трябваше само да стигне до улея и да отвори вратата на шлюза и тя щеше да бъде защитена от бързата вода, отклонена от реката.