Осмели се да погледне през рамо и отново се препъна, изненадан от тъмнината, близостта и броя на мъртвите. Сега бяха много повече от двайсет, движеха се в редици от различни посоки, а най-близките се намираха на по-малко от четиридесет метра разстояние. Мъртвешки бледите им лица изглеждаха като ята от подскачащи молци, вкочанени на звездната светлина.
Много от тях носеха останки от сини шалове и сини шапки. Сам се взря в тях. Това бяха мъртви южняци! Навярно някои от онези, които баща му се бе опитал да намери.
— Бягай, идиот такъв! — извика Могет и самият той хукна напред, когато мъртвите зад гърба им изглежда разбраха, че тяхната плячка може и да им избяга. Мускулите им изскърцаха, внезапно пришпорени, а от гърлата им се изтръгнаха странни, пресъхнали бойни викове.
Сам не погледна отново. Чуваше тежките им стъпки, шляпането на гниеща плът, доведена извън магически поддържаните си предели. Той положи усилие, побягна, а дъхът му изгаряше гърлото и дробовете му, докато мускулите му изпращаха пронизваща болка по цялото му тяло.
Той стигна до воденичния улей — дълбок, тесен канал — едва на няколко крачки пред мъртвите. Четири стъпки и се озова на дъските на простия мост, събаряйки го в улея. Ала каналът беше пресъхнал, така че първите мъртви ръце просто се хвърлиха долу и понечиха да се хванат от другата страна. Зад тях идваха още мъртви ръце, редица след редица, море от мъртви, което не можеше да бъде спряно.
Сам отчаяно се втурна към вратата на шлюза и колелото, което щеше да я повдигне, за да изпрати бушуващите води на Ратерлин в улея и върху катерещите се мъртви.
Ала колелото беше блокирало от ръждата и вратата на шлюза не помръдна. Сам натисна с цялата си тежест желязното колело, ала то просто се счупи и го остави с парче от ръждясалата рамка в ръка.
Тогава първата от мъртвите ръце излезе от воденичния улей и пое към него. Сега беше тъмно, наистина тъмно, ала Сам успя да различи силуета й. Някога тя е била човек, но магията, която я бе върнала към живота бе деформирала тялото й, сякаш следвайки приумицата на луд художник. Ръцете й се спускаха под коленете, главата й вече не стоеше на врата, а потъваше в раменете, а устата беше широко разцепена, заемайки мястото, където някога бе имало нос. Зад нея идваха още, други деформирани фигури, които ползваха остриетата на водното колело като стъпала, по които да изпълзят от воденичното колело.
— Оттук! — нареди Могет, а опашката му се развя, когато прескочи през една врата в самата мелница. Сам се опита да го последва, ала мъртвата ръка препречи пътя му. Призрачната уста му се хилеше, пълна с твърде много зъби, а дългите й ръце бяха протегнали хищните си пръсти с оголени кости.
Сам извади меча си и я съсече с едно бързо движение. Символите на Хартата по острието проблеснаха и в нощта се разхвърчаха сребристи искри, когато омагьосаният метал се впи в мъртвата плът.
Ръката се олюля назад, покосена, но не и победена, а едната й ръка висеше на едно-единствено сухожилие. Сам я удари още по-силно с дръжката на меча си, като я отхвърли назад към други две, които опитваха да се приближат. После замахна, за да удари една, която подскачаше зад гърба му, и влезе заднишком в мелницата.
— Вратата! — изфуча Могет някъде в краката му и Сам се протегна и напипа дървото. Той отчаяно сграбчи ръба на вратата и я затръшна в ухилените лица на мъртвите. Могет подскочи нагоре, козината му се допря до ръката на Сам, и един тежък удар му подсказа, че котката току-що беше спуснала резето. Вратата, поне засега, беше затворена.
Той не виждаше нищо. Беше напълно, задушаващо тъмно. Дори не виждаше яркобялата козина на Могет.
— Могет! — извика той, а в гласа му се долови паника. Тази единствена дума внезапно бе заглушена от силен трясък, когато мъртвите ръце се хвърлиха върху вратата. Бяха твърде глупави, за да намерят някакво дърво, което да използват като таран.
— Тук съм — каза котката, спокойна както винаги. — Протегни се надолу.
Сам протегна ръка по-припряно, отколкото му се щеше да признае, а пръстите му сграбчиха омагьосаната от Хартата каишка на Могет. В продължение на един ужасен миг, той реши, че е свалил окончателно каишката. После котката помръдна, миниатюрният Ранна иззвъня и той разбра, че каишката е на мястото си. Звукът на звънеца изпрати към него приспивна вълна, ала това беше нищо в сравнение с облекчението от това да усети здраво стегнатата каишка на врата на котката. Сега, когато мъртвите бяха толкова близо и вратата вече се трошеше под тяхното настъпление, щеше да му трябва нещо повече от един миниатюрен Ранна, за да потъне в сън.