— Оттук — каза Могет, един безплътен глас в мрака. Сам усети как помръдва отново и побърза да го последва, изострил всичките си сетива към вратата зад гърба си.
После Могет внезапно свърна, но Сам направи още една крачка, а мечът му се удари в нещо твърдо, което отскочи и за малко не го удари в лицето. Сам прибра меча в ножницата, като едва не се прободе, и протегна ръка да докосне неизвестния предмет.
Ръката му проследи още една врата — врата, която навярно водеше към самата река. Той чуваше бушуващата вода, едва доловима на фона на ударите на мъртвите ръце, удрящи се в другата врата. Звукът отекваше в по-високите участъци на мелницата. Въпреки шума, те още не бяха влезли и Сам безмълвно благодари на мелничаря, който я бе построил толкова добре.
Треперещите му ръце откриха резето и го повдигнаха, а след това и халката, с която се завърташе ключалката. Той я завъртя, срещна отпор, после отново завъртя, обзет от страх. Нима тази врата беше затворена отвън?
Зад себе си той чу как пищящите панти най-сетне поддадоха и другата врата с грохот падна вътре. Мъртвите ръце нахълтаха през нея с подскоци, надали хриптящи викове, представляващи нечовешки отглас от победоносните викове на живите.
Сам завъртя халката на другата страна и вратата изведнъж се отвори. Той я последва, озовавайки се навън и надолу по някакви стъпала, които водеха към тясна товарна площадка. Приземи се върху нея с глух звук, който проряза с изгаряща болка ранения му крак, ала вече не даваше пет пари за това. Най-сетне се бе добрал до Ратерлин!
Отново виждаше, поне донякъде, заради звездите на небето и техните отражения във водата. Реката беше там, бушуваше покрай него, на по-малко от една ръка разстояние. Там имаше и ламаринено корито, голямо, като тези, в които можеха да се изкъпят по няколко деца наведнъж, достатъчно голямо, за да може възрастен човек да се излегне в него. Сам го видя и в същия миг го хвана и го пусна в реката, като го държеше срещу течението с една ръка, докато хвърляше вътре меча и дисагите си.
— Взимам си думите обратно — каза Могет, като скочи вътре. — Не си толкова глупав, колкото изглеждаш.
Сам се опита да отговори, ала лицето и устата му изглеждаха неспособни да помръднат. Той се покатери в коритото, хванал се за последното стъпало на товарната площадка. Коритото потъна обезпокояващо, ала дори когато целият се озова вътре, все още оставаха няколко сантиметра свободно пространство над водата.
Той се изтласка, когато мъртвите нахлуха през вратата. Първият се отдръпна при близостта на толкова много течаща вода. Ала останалите го блъскаха отзад и той падна в реката — точно до импровизираната лодка на Сам.
Мъртвото същество изпищя и за миг прозвуча почти като живо. Ръцете му дращеха, докато падаше, опитвайки се да се хванат за нещо, ала успя само да промени посоката. Миг по-късно то навлезе в Ратерлин, а викът му се изгуби сред фонтан от сребристи искри и златист огън.
Беше пропуснало лодката само на няколко сантиметра. Ударната вълна за малко да залее коритото. Сам наблюдаваше последните мигове на съществото, както и мъртвите, застанали горе на вратата, и усети как го изпълва огромно облекчение.
— Удивително — каза Могет. — Наистина се измъкнахме. Какво правиш?
Сам престана да мърда и тихо протегна калъпа изсъхнал от слънцето сапун, върху който току-що бе седнал. После отпусна глава назад и постави ръцете си от двете страни на коритото, за да се отпусне по течението на прекрасната река, която го беше спасила.
— Всъщност — каза Могет — мисля, че дори мога да кажа „Браво“.
Сам не отвърна, защото току-що беше припаднал.
Част трета
Старото кралство
Осемнадесетата година след възкачването на крал Тъчстоун I.
Глава тридесет и четвърта
Откривател
Лодката беше завързана на един подземен пристан, за който Лираел знаеше, но бе посещавала само веднъж преди години. Той беше построен по протежението на единия край на огромна пещера, а от другата страна нахлуваше слънчева светлина там, където пещерата се отваряше към външния свят, а река Ратерлин бушуваше с пенлива мощ под него. Редицата от ледени висулки при входа на пещерата свидетелстваше за наличието на глетчера отгоре, както и леда и снега, които падаха от време на време.
Там бяха завързани няколко лодки, но Лираел инстинктивно разбра, че тънкият, извит съд с единична мачта бе за нея. Той имаше извит ветрилообразен орнамент при кърмата и сводест барелеф при носа — жена с широко отворени очи. Тези очи сякаш се взираха право в Лираел, като че лодката знаеше кой ще бъде следващият й пасажер. За миг Лираел си помисли, че барелефът дори й е намигнал.