Санар посочи с ръка и каза:
— Това е „Откривател“. Той ще те заведе безопасно до Куър. Това е пътуване, което е предприемал повече от хиляда пъти, дотам и обратно, по течението или срещу него. Познава добре реката.
— Не знам как се плава — каза неспокойно Лираел, забелязвайки символите на Хартата, които се лееха по корпуса, мачтата и такелажа на лодката. Чувстваше се много малка и глупава. Гледката на външния свят отвъд входа на пещерата се смесваше с умората й и събуждаше в нея желание да се скрие някъде и да заспи. — Какво трябва да правя?
— Малко са нещата, за които трябва да се грижиш — отвърна Санар. — „Откривател“ ще свърши почти всичко сам. Но ще се наложи да вдигаш и сваляш платната, и да го управляваш по малко. Ще ти покажа как.
— Благодаря ти — каза Лираел.
Тя последва Санар в лодката, хващайки се за перилата, когато „Откривател“ се олюля под краката й. Риел подаде багажа на Лираел, лъка и меча й, а Санар й показа къде да съхранява раницата си в облицованата с мушама кутия при форпика на плавателния съд. Мечът и лъкът бяха поставени в специални водоустойчиви кутии от двете страни на мачтата, за да бъдат по-лесно достъпни.
После Санар показа на Лираел как да вдига и сваля триъгълния грот на „Откривател“ и как трябва да се движи напречникът. „Откривател“ щеше сам да нарежда платната си, обясни Санар, и щеше да направлява ръката на Лираел върху румпела. Лираел дори би могла да остави лодката да се направлява сама в извънредни случаи, ала съдът предпочитал да усеща човешкия допир.
— Надяваме се, че няма да има опасности по пътя — каза Риел, когато приключиха с развеждането на Лираел. — Обикновено пътят по реката до Куър е съвсем безопасен, но сега не можем да бъдем сигурни в нищо. Не познаваме природата на онова, което се спотайва в ямата, която видя, нито неговата сила. За всеки случай ще бъде по-добре да хвърлиш котва в реката през нощта, вместо да излизаш на брега — или да я завържеш при някой остров. Има много такива надолу по течението. В Куър и по-нататък ще потърсиш помощ от кралската полиция. За тази цел, вземи това писмо от нас, в качеството ни на Глас на Стражата. Ако имаме късмет, там ще има и охрана, а и Абхорсен може би ще се е завърнала от Анселстиер. Каквото и да правиш, трябва да се погрижиш да пътуваш с голяма и добре въоръжена компания от Куър до Едж. Опасявам се, че оттам нататък не можем да те посъветваме. Бъдещето е неясно, а ние можем да те видим само при Червеното езеро, без нищо друго преди или след това.
— Ако трябва да обобщим, това ще рече: „Бъди много внимателна“ — каза Санар. Тя се усмихна, но на челото й се появи едва доловима смръщена гримаса, както и в ъгълчетата на очите й. — Помни, че това е единственото възможно бъдеще, което виждаме.
— Ще бъда внимателна — обеща Лираел. След като вече беше в лодката и се приготвяше да отпътува, тя се чувстваше много неспокойна. За пръв път щеше да излезе в един свят, който не се ограничаваше само до камъни и лед, и щеше да се наложи да види и разговаря с много непознати. Нещо повече, отправяше се към една опасност, срещу враг, за когото не знаеше нищо и беше зле подготвена, за да се изправи насреща му. Дори и мисията й беше неясна. Да намери някакъв млад мъж, някъде до някакво езеро, по някое време това лято. Ами ако наистина откриеше този Никълъс и някак успееше да оцелее сред всички надвиснали опасности? Щяха ли Клеър да я върнат обратно на Глетчера? Ами ако никога повече не й позволяха да се завърне?
Ала в същото време Лираел изпитваше и силно вълнение, дори чувство за бягство от един живот, за който не можеше да не признае, че я задушава. Тук беше „Откривател“ и слънцето зад него, а Ратерлин се носеше към земи, които тя познаваше само от страниците на книгите. Носеше статуетката на кучето и се надяваше, че нейният кучешки спътник щеше да се завърне. А и заминаваше по официална работа, вършеше нещо важно. Почти като истинска Дъщеря на Клеър.
— Може би ще имаш нужда и от това — каза Риел, като й подаде една кожена кесия, издута от монети. — Касиерът ще те накара да вземаш квитанции, но ми се струва, че ще имаш достатъчно грижи и без това.
— А сега да видим как сама ще вдигнеш платното и ще се сбогуваме — продължи Санар. Сините й очи сякаш виждаха навътре в Лираел, долавяйки страховете, които не беше изрекла на глас. — Зрението не ми го подсказва, но съм сигурна, че ще се срещнем отново. И трябва да запомниш едно, със или без зрението, ти си Дъщеря на Клеър. Не забравяй! Нека щастието бъде с теб, Лираел.