Лираел кимна, неспособна да проговори, и издърпа фала, за да вдигне платното. То увисна свободно, тъй като пристанището при пещерата беше твърде закътано, за да се появи някакъв вятър.
Риел и Санар й кимнаха, а после развързаха въжетата, които придържаха „Откривател“. Бързото течение на Ратерлин подхвана лодката и румпелът помръдна под ръката на Лираел, подтиквайки я да насочи нетърпеливия съд към огрявания от слънцето свят на откритата река.
Лираел погледна назад веднъж, когато преминаха от сянката на пещерата към слънцето, а ледените висулки звънтяха над главата й. Санар и Риел все още стояха на пристанището. Те й помахаха с ръце, когато вятърът изду платната на „Откривател“ и разроши косата на Лираел.
„Потеглих“, помисли си тя. Вече бе невъзможно да се върне, не и срещу течението. Течението на реката поддържаше лодката, а течението на съдбата й държеше нея. И двете я носеха към места, които не познаваше.
Реката вече се бе разширила на мястото, където подземните извори се вливаха в нея, подхранвани от езерата от разтопен сняг високо горе, и стотиците малки поточета, които криволичеха като капиляри из целия Глетчер на Клеър. Ала тук само централният канал — широк може би около петдесет метра — беше достатъчно дълбок, за да бъде плавателен. Ратерлин ставаше по-плитка от двете страни на канала, доволна да тече слабо сред милионите измити от водата камъчета.
Лираел вдъхна топлия, ароматен речен въздух и се усмихна на топлината на слънцето върху кожата си. Както й бяха обещали, „Откривател“ се движеше в най-бързата част на реката, докато гротът неусетно се отпусна и те се понесоха пред северния вятър. Тревогата на Лираел относно плаването намаля, когато тя осъзна, че лодката наистина се грижи сама за себе си. Дори беше забавно да се носиш напред, а вятърът да духа в гърба ти, докато носът хвърля фини пръски, порейки малките вълни, причинени от вятъра и течението. Единственото, от което се нуждаеше Лираел, за да бъде съвършен този миг, беше присъствието на най-добрия й приятел, Падналото куче.
Тя бръкна в джоба на жилетката си, за да извади статуетката от талк. Щеше да се успокои дори само да я подържи, макар че нямаше да бъде възможно да се опита да направи призоваващото заклинание, преди да е пристигнала в Куър, откъдето да вземе сребърния тел и останалите материали.
Ала вместо хладния, гладък камък, тя напипа топла кучешка козина — и това, което измъкна, беше едно много познато заострено ухо, последвано от извивката на кръгъл череп, а след това й от друго ухо. Непосредствено след това се появи цялата глава на Падналото куче, която сама по себе си беше твърде голяма, за да се побере в джоба й — да не говорим за останалата част от тялото му.
— Ох! Доста е тясно! — изръмжа Кучето, подавайки навън половината от крака си, докато се гърчеше неистово. Този крак необяснимо как бе последван от още един, а след това навън изскочи цялото животно, отърси се и покри с косми целите гамаши на Лираел, като се извърна, за да я оближе ентусиазирано.
— Значи най-сетне заминахме! — излая то весело, отворило уста, за да улови вятъра с провесен език. — Крайно време беше. Къде отиваме?
В началото Лираел не отвърна. Просто прегърна Кучето много силно и на няколко пъти рязко си пое дъх, за да не заплаче. Кучето изчака търпеливо, дори без да й оближе ухото, което му беше под носа. Когато по всичко личеше, че Лираел е възстановила нормалното си дишане, то повтори въпроса.
— По-скоро трябва да попиташ защо заминаваме — каза Лираел, като провери джоба на жилетката си, за да се увери, че то не беше извадило Тъмното огледало, докато излизаше оттам. Колкото и да бе странно, джобът дори не се бе разширил.
— Има ли значение? — попита Кучето. — Нови аромати, нови звуци, нови места, които да препикаваш… моля за извинение, капитане.
— Куче! Престани с този ентусиазъм — нареди Лираел. Кучето отчасти се подчини, сядайки в краката й, ала продължаваше да върти опашка и през няколко секунди се озъбваше срещу вятъра.
— Не отиваме просто на някоя от нашите обикновени експедиции, както на Глетчера — обясни Лираел. — Трябва да открия един мъж…
— Хубаво! — прекъсна я Кучето и подскочи, за да я оближе енергично. — Време е да се задомиш.
— Куче! — възнегодува Лираел, принуждавайки го да седне отново. — Не става дума за това! Този мъж е от Анселстиер и се опитва да… изкопае, струва ми се… някакъв древен предмет близо до Червеното езеро. Нещо от Свободната магия, толкова силно, че ми прилоша дори когато Риел и Санар само ми го показаха чрез едно видение. А там имаше и некромант, който ме видя, а светкавиците непрекъснато падаха в дупката в земята…