— Хубаво — каза Кучето. — Аз мога да се поразходя.
Глава тридесет и пета
Възпоменателката
Лираел стоеше с Кучето в центъра на малък остров, заобиколен от хилави дървета и храсти, които не можеха да порастат по-високи върху скалистата почва. Мачтата на „Откривател“ се извисяваше зад тях на не повече от трийсет стъпки, обозначавайки къде се намира безопасното място, ако им се наложеше да избягат от нещо на излизане от смъртта.
Подготвяйки се да влезе в това студено царство, Лираел закопча меча, който й бяха дали Клеър. Тя усещаше теглото му по странен начин върху бедрото си. Широкият кожен колан бе плътно пристегнат в долната част на стомаха й, а мечът, макар че бе по-дълъг и тежък от онзи, с който тренираше, й се струваше някак познат, въпреки че никога досега не го беше виждала. Щеше да запомни неговата забележителна дръжка от сребро и ефеса със зелен камък, вграден в бронз.
Лираел държеше панфлейтите в лявата си ръка и наблюдаваше как символите на Хартата се движат по сребърните тръби, смесвайки се със Свободната магия, която се спотайваше там. Тя погледна всяка от флейтите, припомняйки си какво пишеше в книгата за тях. Животът й като нищо би могъл да зависи от това да знае коя флейта да използва. Изрече под нос имената им на глас, за да ги запамети и да отложи влизането в смъртта.
— Първата и най-малка е Ранна — изрецитира Лираел съответната страница от „Книгата за спомените и забравата“, запечатана ясно в съзнанието й. — Ранна, приспиващата, ще накара всички, които я чуват, да заспят.
Втората е Мозраел, пробуждащата. Един от най-опасните звънци, оставащ такъв под каквато и да е форма. Звукът му е като люлка, която ще захвърли свирещия по-нататък в смъртта, точно когато върне слушащия в живота.
Третата е Кибет, пътешественика. Кибет дава свобода на движенията на мъртвите, или принуждава мъртвите да вървят според волята на свирещия. Ала Кибет е противоречива и може да принуди свирещия да отиде някъде, където не би желал.
Четвъртата е Дайръм, музикалната. Дайръм може да дари с реч онемелите, безмълвни мъртви, или да придаде смисъл на забравените думи. Освен това Дайръм би могла да затвори устата, която се движи твърде фриволно.
Петата е Белгер, мислещата, която може да възстанови самостоятелното мислене и памет, както и цялото устройство на някогашния живот. Или, ако попаднеше в небрежни ръце, да ги заличи. Белгер също е проблемна, защото винаги се стреми да звучи според собствената си воля.
На шесто място идва Саранет, позната още като възпиращата. Саранет говори с дълбок и силен глас, приковавайки мъртвите по волята на онзи, който я използва.
Лираел замълча, преди да изрече името на седмата и последна флейта, най-дългата, чиято сребърна повърхност бе вечно студена и плашеща под допира на пръстите й.
— Астарел, печалната — прошепна Лираел. — Ако с нея се свири както трябва, Астарел ще запрати всички, които я чуят, дълбоко в смъртта. Включително и флейтиста. Не прибягвайте до Астарел, освен ако не сте изгубили всички останали.
— Приспиващата, пробуждащата, пътешественика, музикалната, мислещата, възпиращата и печалната — каза Кучето, като прекъсна усиленото почесване по едното си ухо. — Макар че звънците биха свършили по-добра работа. Тези флейти наистина са само за детски упражнения.
— Ш-шш — каза Лираел. — Концентрирам се.
Тя знаеше много добре, че не бива да пита Кучето откъде знае имената на флейтите. Това невероятно куче сигурно бе прочело „Книгата за спомените и забравата“, докато Лираел бе спала.
След като се подготви психически да използва флейтите — или поне само някои от тях — Лираел извади меча си, забелязвайки танца на символите на Хартата по посребреното му острие. Видя също, че върху него има надпис. Задържа острието на светлината и го прочете на глас:
— „Клеър ме видяха, Създателите на Стената ме сътвориха, а враговете ми ме помнят“.
— Събрат на Възпиращия — отбеляза Кучето, докато го душеше с интерес. — Не знаех, че имат такъв. Как се казва?
Лираел завъртя острието, за да провери дали от другата страна пише нещо, ала докато го правеше, първият надпис се промени и думите трептейки се промениха.
— Нехима — прочете Лираел. — Какво означава това?
— Това е име — каза безизразно Кучето. Забелязало изражението на Лираел, то наклони глава на една страна и продължи: — Предполагам, че би могло да се каже, че това означава „не ме забравяй“. Макар че иронията е в това, че самата Нехима отдавна е забравена. И все пак, по-добре меч, отколкото каменен блок, предполагам. Несъмнено е семейна ценност, ако някога съм виждал такава — добави Кучето. — Изненадан съм, че са ти я дали.