Лираел кимна, неспособна да проговори, а мислите й за пореден път се върнаха към Глетчера и Клеър. Риел и Санар й бяха подали меча съвсем небрежно. Изработен от самите Създатели на Стената, това навярно беше едно от най-големите съкровища, които те притежаваха.
Едно побутване по крака й припомни за предстоящата работа, така че тя примигна, за да прогони появилата се сълза, и съсредоточи всичките си мисли, както й бе казала да направи „Книгата за спомените и забравата“. Очевидно трябваше да усети смъртта, а после да протегне ръка към нея. Това беше по-лесно на места, където бяха починали или погребани повече хора, ала теоретично беше възможно навсякъде.
Лираел затвори очи, за да се съсредоточи още повече, а по челото й се образуваха бръчки. Вече усещаше смъртта като студен натиск върху лицето си. Тя му се противопостави, усещайки как студът прониква в скулите и устните й, просмуквайки се в протегнатите й ръце. Беше странно, защото слънцето все още напичаше голия й врат.
Стана още по-студено и по-студено, когато студът плъзна по стъпалата и краката й. Тя усети, че някой я дръпва за крака — дръпване, което не беше някое от деликатните напомняния на Кучето. Сякаш бе обхваната от течение, силно течение, което искаше да я повлече нататък и да я потопи отдолу.
Отвори очи. В краката й течеше река, ала това не беше Ратерлин. Водата беше черна и непроницаема и нямаше и следа от острова, синьото небе или слънцето. Светлината беше сива, сива и мрачна, доколкото виждаше, простираща се до плоския хоризонт.
Лираел потрепери не само от студ, защото бе успяла да навлезе в смъртта. Чуваше водопад някъде в далечината. Първата порта, предположи тя, според описанието в книгата.
Реката отново я подръпна и без да се замисля, тя направи няколко крачки в нея. Течението отново я подръпна, още по-силно, а студът се разля из костите й. Щеше да бъде лесно да остави тази студена тръпка да се разлее из цялото й тяло, да легне и да позволи на течението да я заведе където пожелае…
— Не! — отсече тя, насилвайки се да направи още една крачка. Точно за това предупреждаваше книгата. Силата на реката не беше само в течението. Тя трябваше да устои и на непреодолимия импулс да навлезе по-навътре в смъртта или да легне и да се остави водата да я отнесе.
За щастие книгата се оказа права и за нещо по-добро. Тя усещаше обратния път към живота и инстинктивно знаеше къде точно да отиде, за да се върне там, а това я изпълни с облекчение.
Освен далечния рев на Първата порта, Лираел не чуваше нищо друго да се движи в реката. Тя се вслуша внимателно, нервите й бяха опънати здраво, а мускулите — готови за незабавно бягство. Пак нямаше нищо, нито дори вълна.
После усещането й за смъртта реагира и тя бързо огледа отново реката в двете посоки. За миг реши, че е видяла нещо да се движи по повърхността, тънка черна линия под водата, движеща се по-навътре в смъртта. Ала после тя изчезна, и тя нито видя, нито усети нещо. След минута дори не беше сигурна, че във водата изобщо е имало нещо.
Въздишайки, Лираел внимателно прибра меча в ножницата, постави флейтите обратно в джоба на жилетката си и извади Черното огледало. Тук, в Първата зона на смъртта, тя можеше да види само малка част от миналото. За да види повече, трябваше да навлезе още по-навътре, през Първата порта или дори далече зад нея. Ала днес възнамеряваше само да погледне двайсет години назад.
Щракането, което последва отварянето на огледалото, прозвуча твърде силно, отеквайки из тъмните води. Лираел потръпна при този звук — после изпищя, защото той бе последван от силен плясък зад гърба й!
Тя подскочи инстинктивно — още по-навътре в смъртта, — премести огледалото в лявата си ръка и извади меча, още преди да е разбрала какво става.
— Това съм само аз — каза Кучето, а опашката му се удряше във водата, докато я размахваше. — Доскуча ми да чакам.
— Как влезе тук? — прошепна Лираел, прибирайки меча в ножницата с разтреперана ръка. — Изплаши ме до смърт!
— Проследих те — каза Кучето. — Това е просто по-различна разходка.
Не за първи път Лираел си зададе въпроса какво всъщност представлява Кучето и докъде се простират силите му. Ала сега нямаше време за размисли. „Книгата за спомените и забравата“ я бе предупредила да не се задържа задълго на едно място в смъртта, защото мъртвите същества щяха да дойдат да я потърсят. Същества, с който не искаше да се среща.