— Кой ще пази тялото ми, щом ти си тук? — попита тя с укор. Ако нещо се случеше с тялото й в живота, нямаше да има друг избор, освен да последва реката нататък, или самата тя да се превърне в някакъв мъртъв дух, който вечно да се опитва да се завърне в живота, като открадне нечие тяло. Или да се превърне в сянка, пиеща кръв и живот, за да стои надалече от смъртта.
— Ще разбера, ако някой се приближи — каза Кучето, душейки реката. — Можем ли да навлезем по-навътре?
— Не! — отсече Лираел. — Ще използвам тук Черното огледало. Но ти се връщаш веднага! Това е смъртта, Куче, не Глетчерът!
— Вярно е — промърмори Кучето. Погледна умоляващо Лираел и добави: — Но това е самият край на смъртта…
— Връщай се! Веднага! — нареди Лираел, сочейки с пръст. Кучето се отказа от умоляващия си поглед, показа неодобрително бялото на очите си и се промъкна обратно с увиснала опашка. Миг по-късно изчезна обратно в живота.
Лираел не му обърна внимание и отвори Огледалото, като го държеше близо до дясното си око. „Фокусирайте огледалото с едно око, пишеше в книгата, и гледайте в смъртта с другото, за да не ви сполети някоя беда там.“
„Добър съвет, ала не съвсем практичен“, помисли си Лираел, докато се мъчеше да се съсредоточи едновременно в две различни неща. Ала след минута матовата повърхност на огледалото започна да се прояснява и мракът се разсея. Вместо да вижда отражението си, Лираел установи, че по някакъв начин гледа през него и това, което виждаше, не беше студената река на смъртта. Тя зърна въртящи се светлини, светлини, за които скоро разбра, че всъщност са преминаващото по небето слънце, толкова бързо, че приличаше на петно. Слънцето се движеше на обратно.
В гърдите й се надигна вълнение, когато разбра, че това е началото на магията. Сега трябваше да реши какво иска да види. Започна да извиква образа на майка си в съзнанието си, като се позоваваше повече на рисунката с въглен, която леля Кирит й бе дала преди години, отколкото на собствените си спомени, които представляваха обърканите картини на едно дете, състоящи се изцяло от чувства и безгрижни образи.
Задържайки образа на майка си в главата си, тя заговори на глас, изпълвайки гласа си със символите на Хартата, които бе научила от книгата, символи за власт и надмощие, които щяха да принудят Черното огледало да й покаже онова, което искаше да види.
— Познавах майка си малко — каза Лираел, а думите й прозвучаха силно на фона на ромоленето на реката. — Баща си не познавах и бих искала да погледна през булото на времето. Така да бъде.
Бързо преминаващите назад слънца започнаха да забавят своя ход, докато тя говореше, и Лираел усети, че някак се приближава към образа в Огледалото, докато зрението й бе изпълнено от едно слънце, което я заслепяваше със светлината си. После то изчезна и настъпи мрак.
Мракът бавно се отдръпна и тя видя една стая, разположена странно над реката на смъртта, която виждаше с другото си око. И двата образа бяха замъглени, сякаш очите й бяха пълни със сълзи, ала не беше така. Лираел примигна няколко пъти, но видението не стана по-ясно.
Видя голяма стая — всъщност, зала, — единият край на която бе зает от широк прозорец, който представляваше неясна смесица от различни цветове, а не от прозрачно стъкло. Лираел усети, че в прозореца има някаква странна магия, защото цветовете и шарките се променяха, макар че тя не виждаше това достатъчно ясно, за да го разбере.
Една дълга, полирана до блясък маса от някакво светло и лъскаво дърво заемаше цялата дължина на залата. Тя беше отрупана с всякакви видове сребро: канделабри с восъчни свещи, горящи с прозрачни жълти пламъци, солници и мелнички за черен пипер, сосиери и супници, както и много други неща, които Лираел никога не бе виждала. Върху един поднос имаше печена гъска, разрязана на половина и обградена от чинии с други ястия.
На масата имаше само двама души, седнали в другия край, затова се наложи Лираел да присвие очи, за да се опита да ги види по-ясно. Единият, мъж, седеше начело на масата в стол с висока облегалка, почти като трон. Въпреки семплата си бяла риза и липсата на бижута, той имаше осанката, която излъчваше ранг и власт. Лираел се намръщи и помръдна леко Черното огледало, за да провери дали не може да подобри яркостта на образа. Из стаята бързо плъзнаха дъги, ала като че нищо друго не се промени.
Имаше заклинания, които се използваха за подобряване на гледката, но Лираел не искаше да опитва да ги използва засега, за да не накарат видението да изчезне напълно. Вместо това тя се концентрира върху другия човек. Нея виждаше по-ясно от мъжа.
Това беше майка й. Ариел, по-малката сестра на Кирит. Изглеждаше красива на меката светлина на свещите, а дългата й руса коса се спускаше в ослепителен водопад по гърба на роклята, елегантно творение от студено синьо, украсено със златисти звезди. Тя беше ниско изрязана на врата и гърба и майка й носеше огърлица от сапфири и диаманти.