Като затвори огледалото, тя го постави обратно в кесията на колана си. Едва тогава осъзна, че шумът от Първата порта беше престанал. Нещо пристигаше откъм водопада — нещо от по-дълбоките недра на смъртта.
Глава тридесет и шеста
Обитател на смъртта
Няколко секунди след като Лираел забеляза тишината откъм Първата порта, звукът от падащата вода се поднови. Онова, което я бе накарало да утихне, беше преминало, и сега се намираше в Първата зона на смъртта. Заедно с нея.
Лираел се взря в далечината, но не успя да види нищо да мърда. Сивата светлина и равната река затрудняваха преценяването на разстоянията и тя нямаше представа дали Първата порта е толкова близо, колкото й се струва по шума. Знаеше, че е покрита с було от мъгла, а не можеше да го види.
За да се подсигури, Лираел извади меча и флейтите и направи няколко крачки към живота, докато се приближи достатъчно, за да усети топлината му по гърба си. Вече можеше да премине от другата страна, знаеше го, ала бе обзета от някакво дръзко любопитство, което я накара да остане на мястото си — импулсът да види, макар и за кратко, един обитател на смъртта.
Когато наистина видя първите признаци, че той идва, цялото й любопитство мигом се изпари, заменено от страх. Защото нещо се приближаваше под реката, а не по нея, а няколко V-образни вълни се бяха устремили право към момичето, порейки бързо течението. Нещо голямо и тайнствено, което умееше да се скрие от сетивата й. Тя изобщо не беше усетила присъствието му и съвсем случайно бе видяла вълните, поради собствената си предпазливост.
Тя мигновено потърси отново пътя към живота, но огромното V експлодира в подскачаща фигура, силует от огън и мрак. Тя държеше звънец, звънец, който звънеше със сила, която я прикова на самата граница между живота и смъртта.
Звънецът бе Саранет, разбра някак си Лираел, разпознавайки го до дъното на костите си, докато свирепата му сила се бореше с напрегнатите й мускули. Ала това бе някакъв първичен Саранет, който не беше свързан с магията на Хартата, както бяха нейните флейти или звънците на Абхорсен. В него имаше повече власт и по-малко магия. Навярно това бе звънецът на някой магьосник от Свободната магия. На някой некромант!
Тя усещаше волята на човека, който владееше звънеца, той се стремеше да покори духа й, а неумолимата сила на омразата му надвиваше собствената й окаяна съпротива. Сега Лираел видя ясно притежателя на звънеца, въпреки парата, която се виеше около тялото му, сякаш беше гореща ютия, потопена в реката.
Това беше Хедж, некромантът от видението, което й бяха показали близначките. Тя усещаше огньовете на Свободната магия, които горяха в него, надвивайки дори студа на смъртта.
— Падни на колене пред господаря си! — нареди Хедж, крачейки към нея, хванал звънеца в една ръка, докато в другата пламтеше мечът му с тъмни, течни пламъци. Гласът му бе суров и жесток, а думите му пропити с огън и дим.
Заповедта на некроманта се стовари върху Лираел като удар, и тя почувства как коленете й омекват, а краката й започват да се огъват. Хедж вече я бе покорил, дълбокият заповеднически глас на Саранет все още кънтеше в ушите й, отеквайки в главата й, един звук, който не можеше да изтръгне от съзнанието си.
Той дойде още по-близо, вдигнал меча над главата си, и тя разбра, че острието скоро ще се стовари върху беззащитната й шия. Собственият й меч беше в ръката й, а символите на Хартата блеснаха като златисти слънца, когато Нехима реагира гневно на приближаващата заплаха на Свободната магия. Ала дясната й ръка беше блокирана в лакътя по волята на врага й, застинала на едно място чрез ужасната сила на звънеца.
Тя отчаяно се опита да влее сили в ръката си, но напразно. После опита да посегне към Хартата, за да измъкне заклинание, с което да обсипе некроманта със сребърни стрели или златисточервен огън.
— Коленичи! — нареди некромантът отново и тя коленичи, а студената вода сграбчи стомаха и гърдите й, приемайки я в своята прегръдка. Мускулите на шията й се свиха и изпъкнаха като струни, докато тя се бореше с импулса да сведе глава.
После осъзна, че като отстъпи поне малко, може да наведе главата си достатъчно, за да докосне с устни флейтите, които държеше в премръзналата си лява ръка. Така че се подчини твърде бързо, а устните й се допряха в среброто с огромна сила, дори без да знае коя флейта ще изсвири. В най-лошия случай, това щеше да бъде Астарел, и тогава тя щеше да поведе некроманта със себе си към по-дълбоките недра на смъртта.