Лираел духна с все сила, влагайки цялата си останала воля в това да насочи ясния звън, който се сля с отекващите остатъци от звънеца на некроманта.
Флейтата беше Кибет. Звукът порази Хедж в момента, в който замахваше да я обезглави. Той улови краката му с развеселена хитрост и го завъртя в пълен кръг. Мечът му се изви нашироко, високо над главата на Лираел, а после Кибет го накара да върви и танцува като пиян глупак, запращайки го с подскоци към Първата порта.
Ала дори и изненадан от Кибет, неговата воля и Саранет положиха усилия да задържат Лираел, когато тя се опита да се хвърли обратно в живота. Усещаше ръцете и краката си като тежки чували, пълни с пръст, реката беше като подвижен пясък, който се опитваше да я всмуче навътре. Тя се отблъсна отчаяно, за да се освободи, посягайки към живота, посягайки към деня, към Кучето, към всичко, което обичаше.
Накрая, сякаш някакво въже, за което бе вързана, се беше скъсало, Лираел се втурна към светлината на слънцето и хладните ветрове, ала не и преди да чуе прощалния вик на некроманта, чиито думи бяха студени и заплашителни като самата река на смъртта:
— Познавам те! Не можеш да се скриеш! Ще те…
Последните му думи заглъхнаха, когато Лираел се завърна напълно в тялото си, а сетивата й се пренастроиха за света на живите. Както я бе предупредила книгата, цялата беше покрита с лед и мраз, изпълнили всяка гънка от дрехите й. Дори от носа й се спускаше ледена висулка. Тя я отчупи, при което я заболя, и кихна.
— Какво! Какво беше това! — излая Кучето, което се намираше буквално под краката й. Очевидно беше усетило, че са нападнали Лираел.
— Н-некромант — каза Лираел, треперейки. — Онзи… видението… което ми показаха Клеър. Хедж. Той… той… замалко да ме убие!
Кучето изръмжа с дълбок гърлен звук и Лираел внезапно забеляза, че на ръст стигаше до рамото й и сега имаше много по-големи и остри зъби.
— Знаех си, че трябваше да остана с теб, господарке!
— Да, да — промърмори Лираел. Тя все още не можеше да говори, а дъхът й излизаше на кратки и ужасени стонове. Знаеше, че некромантът не би могъл да я последва дотук — щеше да се наложи да се завърне в собственото си тяло в живота. За жалост, нейната малка флейта Кибет нямаше да го отведе надалече. Той разполагаше с достатъчно сила, за да се върне и да изпрати мъртви духове по петите й. Такива без тела.
— Той ще изпрати нещо по петите ми. Трябва да се махаме оттук!
Кучето изрева отново, но не възрази, когато Лираел се запрепъва обратно по каменистия остров, решена да се качи на борда на „Откривател“ по най-бързия начин. То заобиколи зад Лираел, така че всеки път, когато момичето се огледаше нервно назад, Кучето беше там, застанало между нея и опасността.
Няколко минути по-късно, сред безопасността на бързите води на Ратерлин, Лираел се строполи на пода от ужас, легнала в лодката, докато леко докосваше румпела само с една ръка. Можеше да се довери на „Откривател“ сам да намери пътя си.
— Щях да отхапя гърлото на този некромант — каза Кучето, след като за няколко минути остави Лираел да си поеме въздух, треперейки. — Щеше да има причина да запомни зъбите ми!
— Не мисля, че би забелязал, ако наистина беше разпорил гърлото му — каза Лираел, треперейки. — Стори ми се по-скоро мъртъв, отколкото жив. И каза: „Познавам те“ — продължи бавно тя, поглеждайки към небето, като наклони назад лицето си, за да улови слънчевите лъчи, наслаждавайки се на божествената им топлина върху все още замръзналите си устни и нос. — Откъде би могъл да ме познава?
— Свободната магия разяжда некромантите — каза Кучето, като намали размерите си, докато вече не беше толкова войнствено и стана по-разговорливо. — Силата, която искат да овладеят — Свободната магия, която твърдят, че владеят — в крайна сметка ги поглъща. Тази сила познава Кръвта ти. Навярно това е имал предвид под „Познавам те“.
— Не ми харесва идеята, че някой извън пределите на Глетчера ме познава — каза Лираел, потръпвайки. — Знае коя съм. А този некромант навярно сега е с Никълъс, в живота. Така че когато открия Никълъс, ще открия и некроманта. Като някаква мушица, отишла при паяк, за да намери муха.
— За това ще се притесняваш утре — каза Кучето, за да я успокои, но не особено убедително. — Поне приключихме за днес. Сред реката сме в безопасност.
Лираел кимна, потънала в мисли. После се изправи и почеса Кучето под брадичката и около ушите.
— Куче — каза тя колебливо, — в теб има Свободна магия, навярно дори повече от магията на Хартата по каишката ти. Защо не… защо не си… защо не си като некроманта?
Кучето въздъхна с едно многозначително „уф“, което накара Лираел да сбърчи нос. После животното наклони глава на една страна, обмисляйки отговора си.