Кучето остави Лираел да продължи да го прегръща, ала ушите му бяха щръкнали, вслушани в света около тях. Носът му непрекъснато душеше из въздуха, опитвайки се да извлече повече от миризмата, която бе придружила Лираел при връщането й от смъртта. Смущаваща миризма, за която Кучето се надяваше да е просто плод на въображението и дългата му памет, защото това не бе миризмата само на един човек-некромант, независимо колко силен бе той. Тя беше много, много стара и много по-страшна.
Лираел престана да прегръща Кучето, когато влажният му дъх съвсем я пропи, и се отдръпна, за да хване румпела. „Откривател“ продължаваше да се управлява сам, ала тя изпита прилив на приятно разпознаване, когато символите на Хартата разцъфнаха под ръката й, топли и успокояващи след студа на смъртта.
— Вероятно по-късно днес ще видим ферибота при Синдъл — отбеляза тя, а челото й се сбърчи, когато си припомни картите, които бе сгъвала и разгъвала, систематизирала и поправяла в Библиотеката. — Справяме се добре с времето — сигурно вече сме изминали около двайсет левги!
— Към опасността — каза Кучето, поемайки към кърмата, за да се излегне в краката й. — Не бива да го забравяме, господарке.
Лираел кимна, отново потънала в мисли за некроманта и смъртта. Сега всичко това й се струваше нереално, на слънчевата светлина, в лодката, плаваща толкова безгрижно по реката. Ала тогава беше съвсем истинско. И ако можеше да се вярва на думите на некроманта, той не само я познаваше, а навярно знаеше накъде отива. След като излезеше от Ратерлин, щеше да бъде сравнително лесна плячка за мъртвите му слуги.
— Може би скоро трябва да направя кожа на Хартата — каза тя. — Лаещият бухал. Просто за всеки случай.
— Добра идея — промърмори Кучето нечленоразделно. Беше подпряло брадичката си на крака на Лираел и от устата му обилно капеха лиги. — Впрочем, видя ли нещо в Черното огледало?
Лираел се поколеба. Беше го забравила. Видението от миналото беше изтласкано от съзнанието й от нападението на некроманта.
— Да? — Кучето я чакаше да продължи, но Лираел мълчеше. Накрая животното вдигна глава и каза: — Значи вече си Възпоменател. Първата за последните петстотин години, ако не греша.
— Предполагам, че е така — каза Лираел, без да поглежда Кучето в очите. Не искаше да бъде Възпоменател, както в книгата се наричаше всеки, който е видял миналото. Искаше да вижда бъдещето.
— И какво видя? — подкани я Кучето.
— Родителите си. — Лираел се изчерви, когато отново си припомни колко близо беше до това да види как родителите й правят любов. — Баща ми.
— Кой е бил той?
— Не зная — отвърна намръщено Лираел. — Струва ми се, че бих разпознала портрета му. Или стаята, която видях. Всъщност това няма особено значение.
Кучето изсумтя, с което показваше, че Лираел не го е заблудила нито за миг. Очевидно това имаше голямо значение, но тя не желаеше да говори.
— Ти си моето семейство — каза бързо Лираел, прегръщайки за кратко Кучето. После нарочно погледна към блестящите води на Ратерлин. Кучето наистина беше нейното единствено семейство, дори повече от Клеър, с които беше живяла през целия си живот.
Те й бяха дали да разбере, че никога няма да бъде една от тях, мислеше си, докато завързваше забрадката си, припомняйки си допира на коприната до очите й. Семействата не завързваха очите на собствените си деца.
Глава тридесет и седма
Къпане в реката
Следвайки съвета на Санар и Риел, Лираел прекара първата си нощ извън пределите на Глетчера на Клеър, закотвена в подслона на един дълъг и тесен остров в средата на Ратерлин, заобиколена от повече от четиристотин метра бърза и дълбока вода.
Скоро след като съмна, тя закуси с овесена каша, една ябълка, доста твърд кейк с канела и няколко глътки чиста речна вода, после издърпа котвата, прибра я, и подсвирна на Кучето. То дойде с плуване от другата страна на острова, където бе изпълнило кучешкия си дълг заради другите кучета, които биха могли да го посетят един ден.
Тъкмо бяха вдигнали платното и започваха да се движат пред вятъра, когато Кучето внезапно застина на място и посочи към носа, надавайки предупредителен лай.
Лираел наведе глава, за да погледне под гика, а очите й проследиха линията, описана от предните лапи на Кучето, сочещо някакъв предмет на двеста-триста метра надолу по течението. В началото тя не успя да разбере какво е — нещо метално по повърхността на реката, отразяващо сутрешното слънце. Когато обаче го разпозна, се наложи да се вгледа по-внимателно, за да потвърди първоначалната си преценка.
— Това наистина е метално корито — каза Кучето. — И един мъж. Има и още нещо… най-добре да изстреляш една стрела, господарке.