— Изглежда е изгубил съзнание. Или е мъртъв — отвърна Лираел. — Не е ли по-добре просто да го заобиколим?
Ала тя остави румпела на „Откривател“, извади лъка и бързо го зареди. После освободи Нехима от ножницата и взе една стрела от колчана.
Очевидно „Откривател“ споделяше желанието на Кучето да бъдат предпазливи, защото избегна директната среща. Коритото се движеше много по-бавно от тях, задвижвано само от течението. С издутите от вятъра платна, „Откривател“ беше значително по-бърза и можеше да опише дъга, за да го отмине и да продължи нататък.
А Лираел искаше да продължи нататък. Не желаеше да има нищо общо с непознати, докато не стане абсолютно наложително. Ала все пак, рано или късно щеше да й се наложи да има вземане-даване с хора, а този наистина изглеждаше в беда. Едва ли би предпочел да излезе в Ратерлин на сал, толкова неблагонадежден, колкото едно метално корито?
Лираел се намръщи и спусна забрадката си по-ниско на челото, за да закрива лицето й. Когато наближиха едва на петдесет метра и щяха да отминат коритото, тя изстреля и една стрела, но не се приближи. Мъжът определено не беше разбрал за приближаването на „Откривател“, защото дори не помръдна. Той лежеше по гръб в коритото, ръцете му висяха от двете страни, а коленете му бяха повдигнати нагоре. Лираел видя дръжката на един меч до тялото му, а през гърдите му имаше нещо…
— Звънци! Некромант! — възкликна Лираел, измъквайки лъка си. Той не приличаше на Хедж, но всеки некромант беше опасен. Ако го пронижеше с една стрела, просто щеше да се подсигури. За разлика от мъртвите си слуги, некромантите нямаха проблеми с течащата вода. Този навярно се преструваше на ранен, за да я подмами в засада.
Тъкмо се канеше да стреля, когато Кучето внезапно излая:
— Чакай! Не ми мирише като некромант!
Изненадана, Лираел се сепна, пусна лъка — и стрелата изхвърча във въздуха, преминавайки на сантиметри от главата на мъжа. Ако се беше изправил, щеше да прониже гърлото или окото му, убивайки го на мига.
Когато стрелата полетя надолу и цопна във водата надалече от коритото, изпод краката на мъжа се появи малка бяла котка, покатери се на гърдите му и се прозя.
Това предизвика незабавна реакция у Кучето, което се разлая ожесточено и се хвърли във водата. Лираел едва успя да пусне лъка и да сграбчи опашката му, преди да е преминало от другата страна.
Опашката на Кучето се развяваше радостно, толкова бързо, че Лираел с мъка се държеше за нея. Тя не можа да разбере дали това се дължеше на истинска дружелюбност или на вълнението от предстоящото преследване на котката.
Целият този шум в крайна сметка събуди мъжа в коритото. Той бавно се изправи, видимо замаян, а котката се покатери по него, за да седне предпазливо на рамото му. В началото мъжът погледна на другата страна, за да открие откъде идва този лай; после се обърна, видя лодката — и незабавно посегна към меча си.
Лираел бързо взе лъка си и изстреля още една стрела. „Откривател“ се завъртя на вятъра и забави ход, за да й осигури доста стабилна платформа, от която да стреля’.
Котката проговори, а думите излязоха по средата на поредната прозявка.
— Какво правите тук?
Лираел подскочи от изненада, ала успя да не изпусне стрелата си.
Тъкмо се канеше да отвърне, когато осъзна, че животното говори на Кучето.
— Хмф — отвърна Кучето. — Мислех, че някой, хитър колкото теб, щеше да знае отговора на този въпрос. Как се казваш сега? И кой е този окаян дрипльо?
— Наричат ме Могет — отвърна котката. — През по-голямата част от времето. Под какво име си…
— Този окаян дрипльо може да говори и сам — намеси се гневно мъжът. — Кой или какво си ти? А и вие, госпожице! Това е една от лодките на Клеър, нали? Откраднахте ли я?
„Откривател“ промени курса си при тази обида, а Лираел стисна по-силно лъка, промъквайки дясната си ръка към тетивата. Очевидно този дрипльо беше много арогантен, а и отгоре на всичко по-млад от нея. И носеше звънци на некромант! Освен това, той беше много красив, което бе още един недостатък в нейните очи. Винаги красивите мъже бяха онези, които я заговаряха в Трапезарията, убедени, че никога няма да отблъсне техните опити за сближаване.
— Аз съм Падналото куче — каза Кучето съвсем спокойно. — Придружител на Лираел, Дъщеря на Клеър.
— Значи и теб са откраднали — каза заядливо Сам, без да обмисли думите си. Всичко го болеше, а присъствието на Могет върху рамото му беше изключително неудобно и в същото време дразнещо.
— Аз съм Лираел, Дъщеря на Клеър — изрече Лираел, а гневът й надделя над познатото чувство, че не е една от тях. — Кой или какво си ти? Освен че си непоносимо груб?