Мъжът — всъщност момчето — се втренчи в нея, докато цялото й лице не потъна в червенина и Лираел сведе глава, прикривайки се зад косата и забрадката си. Знаеше много добре какво си мисли той.
Беше невъзможно да е Дъщеря на Клеър. Всички Клеър бяха високи, руси и елегантни. Това момиче… жена… беше с тъмна коса и носеше странни дрехи. Яркочервената й жилетка никак не приличаше на обсипаните със звезди бели роби на Клеър, които бе виждал в Белизар. А и тя не притежаваше сдържаната самоувереност на пророчиците, които винаги го изнервяха, когато ги срещнеше случайно из коридорите на двореца.
— Не изглеждаш като Дъщеря на Клеър — каза той и приближи коритото още малко. Течението вече го носеше покрай „Откривател“ и трябваше да положи големи усилия, само за да го задържи на едно място. — Но предполагам, че ще се наложи да приема думите ти за истина.
— Престани! — нареди Лираел и измъкна наполовина лъка си. — Кой си ти? И защо носиш звънци на некромант?
Сам погледна към гърдите си. Беше забравил, че носи пояса. Сега си даде сметка колко е студен той, как силно притиска гърдите му и му пречи да диша.
Той разкопча пояса, докато се опитваше да измисли някакъв неопределен отговор, ала Могет го изпревари:
— Добра среща, госпожице Лираел. Този дрипльо, както толкова уместно го описа вашият слуга, е Негово Височество принц Самет, бъдещият Абхорсен. Затова носи звънци. Но да преминем към по-важните въпроси. Бихте ли ни помогнали? Личният плавателен съд на принца не е точно това, към което съм привикнал, а той изгаря от желание да ми улови риба преди сутрешната ми дрямка.
Лираел погледна въпросително Кучето. Знаеше кой е принц Самет. Ала защо, по дяволите, второто дете на крал Тъчстоун и Абхорсен Сабриел би пътувало в корито насред река Ратерлин, на левги от всякакво обитаемо място?
— Той е кралски принц, така е — каза Кучето, докато тихо душеше. — Надушвам Кръвта му. Освен това е ранен, а това го прави раздразнителен. Всъщност той е просто едно хлапе. По-добре внимавай с другия. Онзи Могет. Познавам го отдавна. Да, той е слуга на Абхорсен, но е плод на Свободната магия, от онези, които са пленени. Той не служи по собствено желание и каишът му никога не бива да бъде разхлабван.
— Предполагам, че се налага да ги вземем — каза бавно Лираел, надявайки се Кучето да се възпротиви. Ала то просто се взираше в нея с развеселен вид. В крайна сметка „Откривател“ реши проблема, като помръдна леко румпела и лодката бавно се понесе към коритото.
Лираел въздъхна и остави лъка, ала вместо него извади меча си, в случай че Кучето грешеше. Ами ако този принц Самет всъщност бе некромант, а съвсем не бъдещ Абхорсен?
— Остави меча си отстрани — извика Лираел. — А ти, Могет, седни под краката на принц Самет. Когато застанете един до друг, не мърдайте, докато не ви кажа.
Сам не отговори веднага. Лираел го видя да шепне нещо на котката и разбра, че и той провежда разговор, подобен на нейния с Кучето.
— Добре! — извика Сам, след като изслуша котката и предпазливо избута меча си в долната част на коритото, заедно със звънците.
Той има трескав вид, помисли си Лираел, когато се приближиха; бузите му бяха силно зачервени, както и областта около очите му.
Могет слезе изискано и се скри под ръба на коритото. Импровизираният плавателен съд продължи по пътя си, въртейки се срещу течението. „Откривател“ също помръдна, променяйки курса си спрямо вятъра, за да се завърти настрани.
При срещата на лодката и коритото се чу силен трясък. Лираел се изненада от това колко ниско във водата се намираше коритото — отдалече не изглеждаше толкова дълбоко потопено. Принцът я изгледа намръщено, ала верен на думата си, не помръдна.
Лираел бързо протегна лявата си ръка и докосна символа на Хартата върху челото му, хванала меча си в готовност да нанесе удар, ако символът се окажеше фалшив или подправен. Ала пръстите й усетиха познатата топлина на истинската Харта, ярка и силна. Въпреки онова, което й бе казало Кучето, Хартата несъмнено беше вечна и нямаше Начало или Край.
Сам също колебливо протегна ръка, очевидно очаквайки разрешение, тъй като острият връх на меча й беше толкова близо. Тя кимна и той докосна челото й с два пръста, докато символът на Хартата върху него не светна по-ярко дори от слънцето над реката.
— Е, струва ми се, че можеш да излезеш от коритото — каза Лираел, нарушавайки тишината. Тя изведнъж отново изпита тревога, защото се налагаше да дели лодката с непознат. Какво щеше да прави, ако той настояваше да говори през цялото време, или се опиташе да я целуне, или нещо подобно? Не че той изглеждаше в състояние да направи кой знае какво. Тя остави меча си на земята и протегна ръка да му помогне, бърчейки нос. От него се носеше миризма на кръв, мръсотия и страх, и очевидно не се беше къпал от дни.