— Благодаря — промърмори Сам, плъзгайки се по перилата със схванати и болезнени крака. Лираел видя как прехапа устни от болка, но не извика. Когато преметна краката си от другата страна, той си пое дъх и каза треперейки: — Би… би ли взела меча, звънците и дисагите ми? Боя се, че не мога да се движа.
Лираел веднага се подчини. Дисагите взе последни. Когато ги извади, балансът в коритото се промени и единият му край за кратко потъна под водата. За миг то се изправи и потъна още по-надълбоко във водата. После една лека вълна заля единия му край непоправимо и го преобърна, и съдът потъна като странна сребриста риба в прозрачната вода отдолу.
— Сбогом, храбро корито — прошепна Сам, гледайки как изчезва под горния слой светлина към мрака на дълбините. Той се облегна назад и въздъхна от болка и облекчение.
Могет беше изскочил навън, когато коритото се напълни с вода и сега гледаше Кучето, толкова отблизо, че носовете им почти се допираха. Двамата просто стояха там и се наблюдаваха, но Лираел подозираше, че общуват по някакъв начин, непознат за техните човешки „господари“. Отношенията им не изглеждаха съвсем приятелски. И двамата стояха с изправени гърбове, Кучето ръмжеше тихо и дрезгаво, а звукът идваше някъде дълбоко от гърдите му.
Лираел се зае да обърне „Откривател“ обратно надолу по реката, навеждайки се под гика, когато лодката се завъртя напречно. Тя едва ли се нуждаеше от нейната помощ, ала това беше по-лесно от воденето на разговор. Когато приключи, настана потискаща тишина. Двете животни продължаваха да стоят с допрени носове. Накрая Лираел почувства, че трябва да каже нещо. Щеше й се отново да е в библиотеката и да може просто да напише бележка.
— Какво… ъм… се е случило с теб? — попита тя Сам, който се бе излегнал в цял ръст на дъното на лодката. — Защо плаваше в корито?
— Това е дълга история — каза изтощеният Сам. Опита да се изправи, за да я вижда по-добре, но главата му падна назад и се удари в една от седалките. — Ох! Според най-съкратената версия, предполагам, че би могло да се каже, че бягах от домогванията на мъртвите, а коритото се оказа най-добрата лодка наоколо.
— Мъртви? Някъде наблизо? — попита Лираел, потръпвайки, когато си припомни собствената си среща със смъртта. С некроманта Хедж. Беше предположила, че в живота той се намира някъде около Червеното езеро, както беше във видението. Ала имаше вероятност това още да не се е случило. Може би Хедж бе някъде наблизо и в този момент…
— На няколко левги нагоре по течението, миналата нощ — каза Сам, опипвайки с един пръст кожата около раната си. Тя беше крехка и опъната под крачола му, сигурен знак, че заклинанието за овладяване на инфекцията се беше провалило заради неговата умора и свръхнапрежение.
— Изглежда зле — каза Лираел, която виждаше тъмното петно от засъхнала кръв, което прозираше през плата. — Некромантът ли го направи?
— Ммм? — попита Сам, който се чувстваше така, сякаш отново щеше да припадне. Това, че бе натиснал раната, се оказа голяма грешка. — За щастие там нямаше никакъв некромант. Мъртвите следваха строги нареждания и не бяха особено умни в тяхното спазване. Прободоха ме по-късно.
Лираел се замисли за миг, защото не беше сигурна какво да му каже. Ала той беше кралски принц и бъдещ Абхорсен.
— Аз се сражавах срещу един некромант вчера — каза тя.
— Моля! — възкликна Сам и се изправи, въпреки внезапния пристъп на гадене. — Некромант? Тук?
— Не точно — каза Лираел. — Бяхме в смъртта. Не знам къде се е намирал физически.
Сам простена и отново падна назад. Този път Лираел видя какво предстои и на косъм успя да хване главата му.
— Благодаря — промърмори принцът. — А той… беше ли слаб и плешив, с червени бронирани пластини на лактите?
— Да — прошепна Лираел. — Името му е Хедж. Опита се да отреже главата ми.
Сам издаде някакъв звук, наподобяващ кашлица, и се обърна към перилата, а мускулите в шията му се изопнаха. Лираел едва успя да измъкне ръцете си, преди той да повърне над ръба на лодката. Принцът остана там в продължение на няколко минути, а после леко напръска лицето си със студена вода от реката.
— Съжалявам — каза той. — Нервна реакция, предполагам. Не каза ли, че си се била с този некромант в смъртта? Но ти си Клеър. Клеър не влизат в смъртта. Искам да кажа, че никой не го прави, освен некромантите и моята майка.