— Аз влизам — промърмори в отговор Лираел и отново се изчерви. — Аз… аз съм Възпоменател. Трябваше да намеря нещо там, нещо от миналото.
— Какво означава Възпоменател? Какво общо има миналото със смъртта? — попита Сам. Чувстваше се като обезумял. Или Лираел бълнуваше, или той някак не успяваше да разбере за какво говори.
— Мисля — каза Кучето, прекъсвайки своето общуване нос в нос с котката, — че моята господарка трябва да се погрижи за раната ти, млади принце. После можем да започнем всичко отначало.
— Това ще отнеме време — каза мрачно Могет, оглеждайки се за риба през борда. За каквото и да бяха разговаряли с Кучето, езикът на тялото им говореше, че той е бил победен.
— Некромантът — прошепна Сам. — Изгори ли и теб?
— Не — отвърна озадачено Лираел. — Кого е изгорил? Сега тя беше объркана. Ала Сам не отговори. Клепачите му трепнаха веднъж, а после се затвориха.
— Най-добре се погрижи за раната му, господарке — каза Кучето.
Лираел въздъхна раздразнено, извади ножа си и започна да разрязва крачола на Сам. В същото време посегна към Хартата, измъквайки символите на заклинание, което щеше да почисти раната и отново да възстанови наранената тъкан.
Очевидно се налагаше обясненията да почакат.
Глава тридесет и осма
Книга за мъртвите
Наложи се обясненията да почакат почти цял ден, защото Сам не се събуди, докато „Откривател“ не акостира плавно до един песъчлив подводен нанос, а Лираел започна да прави бивак на съседния остров. По време на вечерята, състояща се от печена риба, сушени домати и бисквити, те си разказаха своите истории. Лираел с изненада установи колко лесно се говори с принца. Все едно разговаряше с Кучето. Навярно беше така, защото той не беше Клеър, помисли си тя.
— Значи си видяла Никълъс — каза Сам тъжно. — И той със сигурност е при некроманта, Хедж. Разкопава някакво ужасно творение на Свободната магия. Предполагам, че това е Капанът за светкавици, за който ми писа. Надявах се — твърде глупаво, предполагам, — че всичко е било съвпадение. Че Ник не е имал нищо общо с Врага, че наистина е отивал при Червеното езеро, защото е чул за нещо интересно.
— Аз лично не го видях — каза с неохота Лираел, за да изпревари всякакви молби да използва предполагаемото си зрение, за да разбере повече. — Искам да кажа, че ми го показаха. Наложи се да използват Стража от над хиляда и петстотин Клеър, за да могат да виждат близо до ямата. Но те не знаеха кога се е случило… или ще се случи. Възможно е още да не е станало.
— Предполагам, че не е останал в Кралството толкова дълго — усъмни се Сам. — Но ми се струва, че вече трябва да е стигнал до Червеното езеро. А копаенето, което си видяла, може би е започнало без него. Мъртвите със сините шапки и шалове сигурно са бежанци от Юга, онези, които са прекосили Стената преди повече от месец.
— Е, според следващото видение на Клеър, аз ще намеря Никълъс при Червеното езеро съвсем скоро — каза Лираел. — Но не искам да ходя там неподготвена. Не и ако Хедж е с него.
— Ситуацията се усложнява от ден на ден — каза Сам, като изпъшка и обхвана главата си с ръце. — Ще се наложи да изпратим съобщение до Елимер. И… не зная… да извикаме родителите ми да се върнат от Анселстиер. Само че тогава ще се притесняваме за южняците. Може би мама ще успее да се върне, а татко би могъл да остане там…
— Мисля, че Клеър вече са изпратили съобщения — каза Лираел. — Ала те не знаят колкото нас, така че и ние трябва да изпратим. Само че ще се наложи и сами да направим нещо, нали? На краля и Абхорсен ще им е нужно твърде дълго време само за да научат за нас, а какво остава да се върнат.
— Предполагам — каза Сам без ентусиазъм. — Просто ми се иска Ник да ме беше изчакал при Стената.
— Вероятно не е имал избор — каза Кучето, свито на кълбо в краката на Лираел, докато слушаше. Могет лежеше наблизо, протегнал лапи към гаснещите останки от огнището, а до главата му имаше кости от риба. Веднага след като изяде вечерята си, той беше заспал, пренебрегвайки разговора на Сам и Лираел.
— Предполагам — съгласи се Сам, докато разсеяно гледаше белезите по китките си. — Онзи некромант, Хедж, сигурно… сигурно го е хванал, когато сме били на Границата. Така и не видях Ник след това. Само си разменихме писма. Предполагам, че просто ще трябва да продължавам с опитите да открия този тъп негодник.
— Той изглеждаше болен — каза Лираел, изненадана от усещането за загриженост, което я обзе, припомняйки си това. Момчето бе протегнало ръка към нея и я беше поздравило… — Болен и объркан. Мисля, че Свободната магия му влияеше, но той не разбираше за какво става дума.