— В крайна сметка, това е негово задължение — добави тя. — След като е бъдещ Абхорсен. Би трябвало да се върна на сигурно място на Глетчера, докато той се занимава с Хедж и каквото и да било друго там!
— Ако Абхорсен и кралят са прави относно плановете на Хедж, никъде няма да бъде безопасно — каза Кучето. — И всички, които носят Кръвта, трябва да защитават Хартата.
— О, Куче! — каза жално Лираел и прегърна Кучето. — Защо всичко е толкова трудно?
— Просто така — отвърна Кучето, като излая в ухото й. — Но сънят ще направи всичко по-лесно. Новият ден ще донесе нови гледки и миризми.
— Как би ми помогнало това? — промърмори Лираел, но легна на земята, като довлече раницата си, за да я използва вместо възглавница. Беше твърде горещо за одеяло, въпреки лекия ветрец, който подухваше откъм реката. Горещо и невероятно влажно, а на всичко отгоре имаше и комари и мухи. Според календара на Кралството лятото още не беше настъпило, но времето не се интересуваше от хорските изчисления. А и нямаше признаци за някоя разхлаждаща дъждовна буря.
Лираел уби един комар, после извърна глава, когато Сам се върна и започна да тършува в дисагите си. Той извади нещо оттам — някакъв ярък, блестящ предмет. Жаба, отрупана със скъпоценности.
— Съжалявам, че се държах толкова зле — промърмори Сам, като остави на земята летящата жаба. — Това ще ни помогне за комарите.
Не се наложи Лираел да пита как. Това стана ясно веднага, когато жабата направи салто назад и използва езика си, за да улови два особено големи и напоени с кръв комара.
— Умно — каза сънено Кучето, като вдигна за миг глава от удобната дупка, която си беше изкопало, за да спи в нея.
— Направих я за майка ми — каза принцът, а в гласа му се долавяше самосъжаление. — Това е може би единственото, в което ме бива. Да майсторя разни неща.
Лираел кимна, докато гледаше как жабата предизвика суматоха сред местната популация от насекоми. Тя се движеше без особени усилия, размахвайки бронзовите си крила не по-бавно от тези на колибри, издавайки тих шум, подобен на плътно затворени кепенци, помръдващи леко на вятъра.
— Наложи се Могет да я убие — каза внезапно Сам и отново погледна огъня. — Моята кобила, Спраут. Пришпорих я твърде силно. Препъна се. Не можах да нанеса милостивия удар. Наложи се Могет да й пререже гърлото, за да се увери, че мъртвите няма да я убият и да станат по-силни.
— Струва ми се, че не сте имали голям избор — каза неловко Лираел. — Искам да кажа, че не сте могли да направите нищо друго.
Сам мълчеше, вгледан в няколкото останали червени въглени, виждайки фигурите и шарките в оранжево, черно и червено. Навсякъде чуваше приглушения рев на Ратерлин и свистящия дъх на заспалото Куче. Той буквално усещаше как седящата на три-четири стъпки от него Лираел очаква да каже нещо.
— Трябваше да го направя — прошепна той. — Но ме достраша. Уплаших се от смъртта. Винаги ме е било страх от нея.
Лираел не каза нищо, защото сега се чувстваше още по-неловко. Никой досега не беше споделял с нея толкова лично нещо, още по-малко нещо подобно! Сам беше син на Абхорсен, бъдещият Абхорсен. Просто не беше възможно да се страхува от смъртта. Все едно някоя Клеър да се страхува от зрението. Това беше недопустимо.
— Ти си уморен и ранен — каза тя накрая. — Трябва да си починеш. На сутринта ще се почувстваш по-добре.
Сам се извърна да я погледне, но с наведена глава, без да я гледа в очите.
— Ти си влязла в смъртта — прошепна Сам. — Беше ли те страх?
— Да — призна Лираел. — Но следвах инструкциите в книгата.
— Книгата? — попита той, треперейки въпреки горещината. — „Книгата за мъртвите“?
— Не — отвърна Лираел. Дори не беше чувала за тази „Книга за мъртвите“. — „Книгата за спомените и забравата“. В нея пише за мъртвите, само защото един Възпоменател трябва да гледа в миналото.
— Никога не съм чувал за това — промърмори Сам. Погледна дисагите си, сякаш бяха издути отровни торбички. — Трябва да изучавам „Книгата за мъртвите“, но не издържам дори да я гледам. Опитах да я оставя, но тя ме последва, заедно със звънците. Аз не… не мога да се отърва от нея, но не мога и да я гледам. А сега вероятно ще имам нужда и от нея, и от звънците, за да спася Ник. Това е дяволски несправедливо. Никога не съм молил да бъда бъдещият Абхорсен!
„Никога не съм искала майка ми да ме изостави на петгодишна възраст, или да бъда Клеър без зрението“, помисли си Лираел. Той беше малък за възрастта си, този принц Самет, и както бе казало Кучето, беше уморен и ранен. Нека да изживее своя пристъп на самосъжаление. Ако до утре не се оправеше, Кучето щеше да го ухапе. При нея това винаги даваше резултат.