Така че вместо да изрече на глас мислите си, Лираел протегна ръка, за да докосне пояса, който се намираше от едната страна на Сам.
— Имаш ли нещо против да погледна звънците? — попита тя. Усещаше силата им, дори докато лежаха там неподвижно. — Как ги използваш?
— В „Книга за мъртвите“ е обяснено как се използват — каза той неохотно. — Но всъщност не можеш да се упражняваш с тях. Могат да бъдат използвани само на сериозно. Не! Недей… моля те, не ги изваждай.
— Ще внимавам — каза Лираел, изненадана от реакцията му. Беше пребледнял, съвсем бял в тъмнината, и трепереше. — Вече знам малко за тях, защото приличат на флейтите ми.
Сам отстъпи няколко крачки назад, а паниката в него растеше. Ако тя изпуснеше някой звънец или случайно звъннеше, и двамата щяха да бъдат запратени в смъртта. Той се страхуваше от това, страхуваше се отчаяно. В същото време бе обзет от внезапния импулс да й позволи да вземе звънците, сякаш това по някакъв начин щеше да прекъсне връзката им с него.
— Струва ми се, че можеш да ги разгледаш — каза той колебливо. — Ако наистина искаш.
Лираел кимна умислено и прокара пръсти по гладките махагонови дръжки и разкошната, обработена с пчелен восък кожа. Усети внезапен импулс да си сложи пояса и да влезе в смъртта, за да пробва звънците. В сравнение с тях нейните малки флейти бяха като играчки.
Сам гледаше как докосва звънците и потръпна, припомняйки си колко студени и тежки бяха върху гърдите му. Забрадката на Лираел се беше смъкнала, позволявайки на дългата й черна коса да се разпилее навън. Имаше нещо в лицето й на светлината от огъня, нещо в начина, по който очите й отразяваха светлината, което накара Сам да се почувства странно. Имаше чувството, че я е виждал преди. Ала това бе невъзможно, защото никога не беше ходил до Глетчера, а тя никога не го беше напускала досега.
— Мога ли да разгледам и „Книгата за мъртвите“? — попита Лираел, неспособна да скрие нетърпението в гласа си.
Сам се втренчи в нея, а съзнанието му блокира за миг.
— „Книгата за мъртвите“ би могла да те у-унищожи — каза той, а в гласа му прозвуча издайническо заекване. — Не бива да си играеш с нея.
— Зная — каза Лираел. — Не мога да го обясня, но имам усещането, че трябва да я прочета.
Сам се замисли. Клеър бяха братовчедки на кралския род и на Абхорсен, така че той предполагаше, че Лираел притежаваше Кръвното право. Това беше достатъчно, за да не бъде унищожена на мига. Освен това бе чела „Книгата за спомените и забравата“, каквато и да бе тя, а това изглежда я бе превърнало в нещо като некромант, поне що се отнасяше до пътуването в смъртта. А и нейният знак на Хартата беше истински и ярък.
— Тя е тук — каза Сам грубо, като посочи съответното място в дисагите. Поколеба се, после се отдръпна, докато се озова на цели десет крачки от огъня, по-близо до реката, а Кучето и Могет останаха между него и Лираел — и книгата. Легна на земята и нарочно извърна поглед от нея. Не желаеше дори да вижда книгата. Неговата летяща жаба подскачаше зад него и бързо разчисти комарите от импровизираното му легло.
Зад гърба си Сам чу как каишите на дисагите се развързват. После се появи меката светлина на Хартата, чу се щракането на сребърните пластини — и шумоленето на страниците. Не последва експлозия, нямаше унищожителен огън.
Сам изпусна стаения въздух, затвори очи и си наложи да заспи. След няколко дни можеше да бъде в Къщата на Абхорсен. В безопасност. Можеше да остане там. Лираел би могла да продължи сама.
„Само че, каза съвестта му, докато той се унасяше, Никълъс е твой приятел. Твой дълг е да се справяш с некромантите. И твоите родители ще очакват от теб да се изправиш срещу Врага.“
Глава тридесет и девета
Високият мост
Сам се чувстваше много по-добре на следващата сутрин, поне физически. Състоянието на крака му се бе подобрило значително благодарение на лечебната магия на Лираел. Ала психически той се чувстваше много изнервен заради отговорностите, които за пореден път се стовариха на плещите му.
Лираел, от друга страна, беше физически изтощена, но изпълнена с умствена енергия. Беше прекарала цялата нощ в четене на „Книгата за мъртвите“ и довърши последната страница точно по изгрев-слънце, когато топлината пропъди последните студени часове на нощта.
Голяма част от книгата вече бе изчезнала от ума й. Лираел знаеше, че я е прочела цялата, или поне бе прочела всяка прелистена страница. Ала нямаше представа за цялостния смисъл на текста. „Книгата за мъртвите“ изискваше многократни препрочитания, осъзна тя, защото можеше да предложи по нещо ново всеки път. В много отношения тя усети, че книгата разпознава нейната липса на знания, и й бе предоставила оскъдния минимум, който бе способна да разбере. Освен това тя беше породила у нея много повече въпроси за смъртта и мъртвите, от отговорите, които даваше. Или навярно им бе отговорила, но тя нямаше да си спомни, преди да й се наложи да разбере.