Само последната страница остана запечатана в съзнанието й, последната страница с нейния единствен ред.
Дали пътникът избира своя път, или пътят избира пътника?
Тя размишляваше над този въпрос, когато потопи главата си в реката, за да се опита да се разсъни, и продължи да мисли за това, докато връзваше забрадката си и изпъваше жилетката си. Не й се щеше да се разделя със звънците и „Книгата за мъртвите“, но в крайна сметка я върна в дисагите на Сам, докато той довършваше сутрешното си миене по-надолу по реката, зад част от оскъдната растителност на острова.
Не разговаряха, докато товареха лодката, не казаха нито дума за книгата или звънците, нито за признанието на Сам от изминалата нощ. Когато Лираел вдигна платното на „Откривател“ и отново се понесоха по течението, единственият звук идваше от плющящото платно, когато тя бавно повдигна грота, придружен от шума на водата под кила. Изглежда всички бяха единодушни, че е прекалено рано за разговори. Най-вече Могет. Той дори не си бе направил труда да се събуди и се наложи Сам да го пренесе на борда.
Едва когато бяха доста напреднали по пътя, Лираел раздаде от своите кейкове с канела, големи, колкото чинии, разделяйки ги на удобни за ядене късове. Кучето изяде своя почти наведнъж, но Сам го гледаше подозрително.
— Да рискувам ли да забия зъбите си в него, или просто да го смуча, докато умра? — попита той и направи опит да се усмихне. Очевидно се чувства по-добре, помисли си Лираел. Това беше за предпочитане пред мрачното самосъжаление от предишната нощ.
— Можеш да го дадеш на мен — предложи Кучето, без да сваля поглед от ръката, хванала кейка.
— Едва ли — каза Сам, като отхапа малко и се опита да дъвче. После протегна напред недоядената половина и каза с пълна уста: — Но ще го разменя с теб срещу възможността да разгледам отблизо каишката ти.
Преди да е довършил изречението си, Кучето се хвърли напред, излапа кейка и опря брадичката си на бедрото на Сам, предоставяйки му шията си.
— Защо искаш да разгледаш каишката на Кучето? — попита Лираел.
— По нея има символи на Хартата, които никога не съм виждал — отвърна той, протягайки ръка да я докосне. Тя изглеждаше като кожа, покрита със символи на Хартата. Ала когато пръстите му докоснаха повърхността й, Сам осъзна, че изобщо не е кожа. Това бяха само символи на Хартата, огромно море от символи, простиращо се във вечността. Почувства, че би могъл да напъха цялата си ръка в каишката, или самият той да потъне в нея. А сред тази необятна шир от символи имаше съвсем малко такива, които познаваше.
Отдръпна ръката си с неохота, а после, воден от някаква прищявка, почеса главата на Кучето между ушите. Усещането беше както при най-обикновено куче, така както и Могет приличаше на истинска котка. Ала и двамата до голяма степен бяха магически създания. Само че каишката на Могет представляваше възпиращо заклинание с невероятна сила, а тази на Кучето беше нещо много по-различно, почти като част от самата Харта. В него имаше нещо от излъчването на Камъните на Хартата.
— Чудесно — въздъхна Кучето в отговор на чесането. — Но почеши и гърба ми, ако обичаш.
Сам се подчини, а Кучето се изтегна под пръстите му, наслаждавайки се на процедурата. Лираел ги гледаше, внезапно осъзнала, че никога преди не е виждала Кучето с друг човек. То винаги бе изчезвало при появата на Клеър.
— Някои от символите на Хартата по каишката ти са ми познати — каза небрежно Сам, докато го чешеше и гледаше как сутрешното слънце танцува върху водата. Предстоеше още един много горещ ден, а той беше изгубил шапката си. Сигурно се беше изхлузила, когато падна по стълбите на плуващата платформа при воденицата.
Кучето не отвърна, а само се гърчеше, за да насочи ръката на Сам да го почеше по-надолу по гърба.
— Само че не мога да си спомня къде съм ги виждал — продължи той и спря, за да се концентрира. Не знаеше какво беше предназначението на символите на Хартата, ала ги беше виждал някъде другаде. Не в някой гримоар или върху Камък на Хартата, а върху предмет или нещо твърдо. — Не върху каишката на Могет — тези са съвсем различни.
— Прекалено много мислиш — изръмжа Кучето, макар и не гневно. — Просто продължавай да ме чешеш. Можеш и под брадичката.
— Ти си много настоятелно куче за един предполагаем слуга на Клеър — отбеляза Сам. Погледна Лираел и добави: — Винаги ли е такъв?