— За разлика от мъртвите, не всички творения на Свободната магия се страхуват от течаща вода — каза Могет. — Само онези, които притежават здрав разум.
— Котката казва истината — добави Падналото куче. — Течащата вода не е пречка за онези от Третия род, или всеки, който носи нещо от същността на Девети. Не бих очаквал нещо подобно тук, но наистина го долових на борда на патрулната лодка, принц Самет. Нещо, което бе само подобие на човек. За щастие то не се осмели да разкрие присъствието си сред толкова много хора. Но трябва да бъдем нащрек.
Сам въздъхна и устоя на изкушението да отмести одеялото поне малко. Беше много трудно да лежиш в тъмното, поел към евентуална опасност. А и той никога не беше виждал Високия мост от водата, а това беше може би една от най-внушителните гледки в Кралството.
Лираел определено мислеше така. Въпреки усилващото се течение, тя с радост остави „Откривател“ на самоуправление, предпочела да разглежда наоколо вместо това да го направлява.
Първоначално Високият мост представлявал огромен естествен каменен мост, опрян върху скалите на клисурата, а Ратерлин е бушувала на четири метра под него. През вековете естествените красоти на моста били усъвършенствани от сградите, построени от хората върху него. Първата постройка бил един замък, издигнат, за да се възползват от защитата, която предлагала дълбоката течаща вода под моста. Нито едно от мъртвите същества не можело да припари до стените му, защото трябвало да премине през бързите води на реката.
Това се оказало невероятна атракция в годините на Междуцарствието, когато по-голямата част от Камъните на Хартата в Кралството били счупени, а селата, които зависели от тях, за да си осигурят безопасност, били унищожени, позволявайки на мъртвите и техните съюзници да правят каквото си пожелаят. След няколко години замъкът бил заобиколен от къщи, ханове, складове, вятърни мелници, ковачници, работилници, конюшни, кръчми и всякакви други постройки. Много от тях всъщност били прокопани в самия мост, защото камъкът бил дебел няколко метра. Мостът беше широк повече от миля, макар и не много дълъг, а разстоянието между източните и западните скали веднъж било изминато с един изстрел на лъка от прочутия стрелец Ейлуърд Блекхеър.
Лираел се взираше в този необичаен метрополис, когато чу женски вик, на пръв поглед идващ от барелефа в предната част на лодката. В същото време румпелът на „Откривател“ се изтръгна от ръката й, завивайки рязко наляво. В миг гикът се олюля силно и лодката се наклони надясно, а почти целият десен борд се озова в реката, залят от пенливи пръски и вода.
Сам се оказа прикован към перилата на десния борд. Могет и Кучето по някакъв начин се бяха озовали върху него, както му се стори, заедно с всичко останало. А върху му водата се лееше като из ведро.
Той измъкна ръцете си изпод одеялото и се хвана отстрани на лодката, протягайки се към перилата. Ала дланите му попаднаха право в бушуващата вода и Сам осъзна, че „Откривател“ се е наклонила дотолкова, че всеки момент ще се преобърне. Отчаяно се опита да се освободи от Могет, Кучето, багажа и одеялото, като едновременно с това викаше:
— Лираел! Лираел! Какво става?
Глава четиридесета
Под моста
Лираел беше твърде заета да се върне обратно в лодката, за да отговори. Гикът я беше закачил за рамото, хвърляйки я през борда, още преди да разбере какво става. За щастие тя бе успяла да се хване за перилата и да се закрепи, гледайки уплашено нагоре, докато корпусът на „Откривател“ се извисяваше над главата й, толкова надалече, че изглеждаше сигурно, че ще се преобърне, а Лираел ще остане отдолу.
После, със същата скорост, с която се бе наклонил, „Откривател“ се изправи, а внезапното накланяне помогна на Лираел да се метне обратно вътре, попадайки сред невероятната бъркотия от одеялото, Сам, Кучето, Могет, множество дреболии и клокочеща вода.
В това време, лодката премина под Високия мост, придвижвайки се от слънчевата светлина към странния, хладен здрач, когато Ратерлин потече по огромния тунел, образуван от каменния таван над нея.
— Какво стана? — изпелтечи Сам, когато най-сетне се освободи от мокрото одеяло. Лираел вече беше на румпела, мокра до кости, а ръката й стискаше нещо, което стърчеше от кърмата.
— Помислих, че „Откривател“ е полудял — каза Лираел. — Докато не видях това.
Сам отстъпи назад, проклинайки одеялото, което все още бе заплетено около краката му. Под Високия мост не беше съвсем тъмно, защото от двете страни нахлуваше светлина, но тази светлина беше странна, сякаш слънцето бавно си пробиваше път сред мъгла — мека и разсейвана от водата. Кучето също се втурна да погледне, но Могет изсумтя и отиде при носа, за да се заеме с дългата процедура по изсушаването си с език.