— Трябва да го поддържам — каза той задъхано. — Това е един от малкото му недостатъци. Подготви се! Ще излезем след секунда…
Внезапно те излязоха на слънчевата светлина, а Сам инстинктивно се сви, за да се превърне в по-малка мишена.
Лираел, коленичила до мачтата и вгледана нагоре, моментално бе заслепена. В този миг убиецът стреля и стрелата попадна в целта. Лираел изпищя предупредително, ала звукът още не се бе изтръгнал от гърлото й, когато стрелата с черни пера улучи защитното заклинание — и се изпари.
— Бързо! — изпъшка Сам, а напрежението от поддържането на заклинанието личеше ясно по лицето му и напрегнатите гърди.
Лираел вече търсеше мъжа с арбалета, ала над тях имаше много прозорци и отвори — или в самия мост, или в сградите, построени върху него. Освен това навсякъде стояха хора, по прозорците, на балконите, надвесени над перилата, поклащащи се върху платформите, привързани с въжета към хоросановите стени… Тя дори не успя да започне издирването на стрелеца.
После Кучето дойде при нея и вдигна глава, а след това нададе вой. Това бе зловещ, висок звук, който отекна из водата, по склоновете на речното дефиле и навсякъде из самия град. Прозвуча така, сякаш на реката, в града и навсякъде около тях внезапно се бяха появили десетки вълци.
Всички хора изведнъж престанаха да се движат и ококориха очи. Освен на един прозорец по средата на разстоянието до върха на моста. Лираел видя как някой там изведнъж широко разтвори кепенците, все още стиснал в ръка арбалет.
Тя опъна тетивата и изстреля една стрела към него, ала тя бе понесена от случайно подухнал бриз и отиде много по-нагоре, удряйки стената над главата му. Когато зареди следваща стрела, нападателят застана прав в рамката на прозореца, балансирайки опасно върху перваза.
Кучето пое въздух и отново зави. Нападателят изпусна арбалета си, за да затисне уши с пръсти. Ала дори и така не можеше да спре ужасния звук, краката му се размърдаха самоволно и стъпиха в празното пространство. Той отчаяно се опита да запрати горната половина на тялото си обратно в стаята, ала очевидно изобщо не можеше да контролира тялото си от кръста надолу. Миг по-късно падна след арбалета си на дванайсет метра надолу към водата. Докато се носеше във въздуха, той продължаваше да затиска ушите си с пръсти, а краката му не спираха да се движат, въпреки че нямаше къде да стъпят.
Кучето престана да вие, когато тялото на нападателя се удари във водата, а Сам и Лираел трепнаха, когато усетиха, че умира. Те гледаха как се образуват вълни, как стигат до дирята, оставена от „Откривател“, а после изчезват.
— Какво направи? — попита Лираел и внимателно свали лъка си. Никога досега не беше виждала или усещала как някой умира. Беше присъствала само на Сбогувания, където смъртта й изглеждаше далечна, обгърната в церемонии и традиции.
— Накарах го да върви — изръмжа Кучето и отново седна на задните си крака, а космите по гърба му бяха настръхнали сърдито. — Щеше да те убие, ако имаше тази възможност, господарке.
Лираел кимна и бързо прегърна Кучето. Сам ги наблюдаваше предпазливо. Този рев беше истинска Свободна магия, в която нямаше и капка от магията на Хартата. Кучето изглеждаше добронамерено и отдадено на Лираел, ала той не можеше да забрави колко е опасно. Освен това във воя му имаше нещо, което му напомняше за нещо друго, за някаква магия, която бе преживял, но не можеше да определи точно.
Поне при Могет всичко бе ясно. Той беше създание на Свободната магия, приковано и безопасно, докато носеше каишката си. Кучето очевидно бе смесица от двете магии, която беше съвсем различна от всичко, за което Сам някога бе чувал. Не за първи път му се дощя майка му да е тук. Сабриел щеше да знае какво представлява Кучето, сигурен беше.
— Най-добре отново да си сменим местата — каза припряно Лираел. — Пред нас има още една патрулна лодка.
Сам бързо се наведе от противоположната страна на Кучето, което го погледна и се ухили, разкривайки набор от много остри, много бели и много големи зъби. Сам се насили да отвърне на усмивката му, припомняйки си какво го бяха посъветвали за кучетата като малък. Никога не им показвай, че се страхуваш…
— Уф! Тук има много вода — оплака се той, когато легна на дъното и придърпа подгизналото одеяло към себе си. — Трябваше да я изгреба в тунела.
Тъкмо се канеше да покрие лицето си с одеялото, когато видя Могет, който продължаваше да се припича и да се пощи на носа на лодката.
— Могет! — нареди той. — И ти трябва да се скриеш. Могет погледна многозначително водата, която се плискаше в краката на Сам и изплези малкия си розов език.