— Благодаря ти — каза Сам, след като стана ясно, че нищо повече няма да се появи откъм лодката или дълбините на реката. Той знаеше заклинанието с мрежата, което бе използвала Лираел, но беше решил, че няма да подейства срещу нещо, което изглежда толкова могъщо.
— Могет го предложи — каза Лираел, която беше видимо изненадана и от това, и от факта, че заклинанието беше подействало толкова добре.
— Макар че подобен вид създание може да се движи през течаща вода, то се унищожава чрез пълно потапяне — обясни Могет. — Беше достатъчно да се забави дори и със секунда.
Той погледна лукаво Кучето и добави:
— Така че виждате, че това куче не е единственото, което разбира от такива неща. А сега наистина трябва да подремна. Надявам се, че ще се намери малко риба, когато се събудя?
Сам кимна уморено, макар че нямаше представа как щеше да я улови. Той почти погали Могет, както Лираел много често правеше с Кучето. Ала нещо в зелените очи на котката го накара да дръпне ръката си, още преди да е извършил движението.
— Съжалявам, че по-рано не се сетих за знамето — каза Лираел, когато продължиха напред. Омагьосаният вятър беше отслабнал, но все още духаше доста силно в гърбовете им. — Там има цял куп неща, които зърнах само за миг, когато за пръв път напуснахме Глетчера.
— Радвам се, че се сети за него в този момент — каза Сам, а думите му звучаха леко приглушено, докато проверяваше как функционира челюстта му. Изглежда беше само натъртена, но пък зъбите му все още бяха пълен комплект. — А този вятър ще ни бъде от полза. Трябва да пристигнем в Къщата до утре сутринта.
— Къщата на Абхорсен — каза умислено Лираел. — Тя е построена върху остров, нали? Точно преди водопада, където Ратерлин заобикаля Дългите скали?
— Да — отвърна Сам, мислейки си за буйната каскада и колко благодарен ще бъде да разполага с нейната защита. После му хрумна, че вместо да възприема водопада като защита, Лираел навярно си задава въпроса как щяха да стигнат до Къщата, без да паднат в него и да се разбият напълно.
— Не се тревожи за водопада — каза той. — Зад острова има нещо като канал, където течението не е толкова силно. Той е дълъг почти цяла левга, така че стига да влезеш в него през точното място и да останеш вътре, няма да има проблем. Създателите на Стената са го направили. Те са построили и Къщата. Това е великолепно творение — имам предвид канала. Навремето опитах да направя негов макет, като използвах водопада и локвите на втората тераса у дома. В двореца. Но не можах да разделя течението със заклинание…
Той спря да говори, когато си даде сметка, че Лираел не го слуша. На лицето й се четеше отнесено изражение, а очите й гледаха някъде зад гърба му, в далечината.
— Не си давах сметка, че съм толкова отегчителен — каза той с нервна усмивка. Сам не беше свикнал да бъде пренебрегван от хубави момичета. А Лираел беше хубава, внезапно осъзна той, дори потенциално красива. Не беше го забелязал преди.
Лираел се сепна, примигна, и каза:
— Съжалявам. Не съм свикнала да… Хората не разговарят много с мен у дома.
— Знаеш ли, ще изглеждаш много по-добре без тази забрадка — каза Сам. Тя наистина бе привлекателна, макар че нещо в лицето й го тревожеше. Къде ли я беше виждал? Може би приличаше на някое от момичетата, които Елимер му бе натрапвала във Велизар. — Знаеш ли, напомняш ми за някого. Предполагам, че не е възможно да съм срещал някоя от твоите сестри или нещо подобно, нали? Макар че не помня някога да съм виждал тъмнокоса Клеър.
— Нямам сестри — отвърна разсеяно Лираел. — Само братовчедки. Много, много братовчедки. И една леля.
— В Къщата можеш да облечеш някоя от роклите на сестра ми, така ще имаш възможност да се отървеш от тази жилетка — каза Сам. — Имаш ли нещо против да попитам на колко години си, Лираел?
Лираел го погледна, озадачена от този въпрос, докато не видя блясъка в очите му. Познаваше този поглед от Долната трапезария. Извърна очи и вдигна забрадката си, опитвайки се да измисли какво да каже. Де да можеше Сам да си остане същия, както Кучето, помисли си тя. Утешаващ приятел, без усложненията на романтичния интерес. Трябваше да има нещо, което да направи, за да го обезкуражи напълно, без да повръща или нещо подобно, което да я направи съвсем непривлекателна.
— На тридесет и пет — каза тя накрая.
— Тридесет и пет! — възкликна Сам. — Тоест, моля за извинение. Не изглеждаш… изглеждаш много по-млада…
— Заради мазилата — каза Кучето и пусна една лукава усмивка, обръщайки се на една страна, за да може само Лираел да я види. — Унгвенти. Масла от Севера. Магии за външен вид. Моята господарка полага много усилия, за да запази младостта си, принце.