Глава четиридесет и втора
Южняците и един некромант
Слънцето залязваше, къпейки в червена светлина широката река. Въпреки заклинанието за време, направено по-рано от Сам и Лираел, вятърът бе променил посоката си и духаше силно от юг. Но дори и срещу него, „Откривател“ продължаваше да се движи бързо, лавирайки в дълги диагонали между източния и западния бряг.
Както и очакваше Лираел, Сам не беше успял да се въздържи да задава въпроси. Ала въпреки прекъсванията, тя бе успяла да създаде кожата на Хартата на лаещ бухал и да я сгъне както трябва, за да бъде използвана по-късно.
— Това беше невероятно — каза Сам. — И аз бих искал да се науча да правя такава кожа.
— Оставих „В лъвска кожа“ на Глетчера — отвърна Лираел. — Но можеш да я получиш, ако някога отидеш там. Тя е на библиотеката, но предполагам, че ще ти позволят да я заемеш.
Сам кимна. Перспективата да посети Глетчера на Клеър му се струваше много далечна. Това беше просто поредната част от бъдещето, която не можеше да си представи. Единственото, за което можеше да мисли, бе да пристигне при сигурното убежище на Къщата.
— Можем ли да плаваме през нощта? — попита той.
— Да — отвърна Лираел. — Ако Кучето е готово да остане на пост, за да помага на „Откривател“.
— Готов съм — излая Падналото куче. То не беше променило позицията си при носа. — Колкото по-скоро пристигнем, толкова по-добре. Този вятър носи някаква ужасна миризма, а реката е твърде безлюдна и това е необичайно.
Сам и Лираел се огледаха наоколо. Толкова бяха погълнати с кожата на Хартата, че не бяха забелязали пълното отсъствие на други лодки, макар че имаше няколко закотвени близо до източния бряг.
— Никой не ни последва от Високия мост и отминахме едва четири лодки, идващи от юг — каза Кучето. — Това не е нормално за Ратерлин.
— Не е — съгласи се Сам. — Когато и да съм бил на реката, винаги е имало много лодки. Дори и през зимата. Трябваше да видим поне някои от баржите с дървесина, пътуващи на север.
— Цял ден не съм видял нито един плавателен съд — каза Кучето. — Което ще рече, че са спрели някъде, за да потърсят убежище. А всички закотвени лодки, които видях, бяха на кейовете или прикрепени към шамандурите. Възможно най-далече от сушата.
— Вероятно има още мъртви, или от онези създания на Свободната магия по цялата река — намеси се Могет с прозявка. Протегна се и проучи въздуха с деликатния си розов език. — Както обикновено, неприятностите идват едновременно от различни посоки. Мисля, че някой се приближава към нас, защото се боя да кажа, че кучето е право. Вятърът наистина носи някаква неприятна миризма. Събудете ме, ако има вероятност да се случи нещо лошо.
При тези думи, той отново се настани удобно, като се сви на мъничко бяло кълбо.
— Питам се какво според Могет означава „нещо лошо“ — промърмори разтревожено Сам. Той взе меча си и го измъкна наполовина от ножницата, за да се увери, че символите на Хартата, които беше поставил там, все още се движат.
Кучето отново подуши въздуха, когато лодката обърна посоката на движение към едно трасе, водещо към пристанище. Носът му потрепваше и то вдигна муцуната си по-високо, докато миризмата се усилваше.
— Свободна магия — каза накрая. — На западния бряг.
— Къде точно? — попита Лираел, закривайки очи с ръка. Трудно можеше да се види нещо на запад, срещу залязващото слънце. Единственото, което успя да различи, бяха гъстите върбови горички сред пустите полета, няколко импровизирани вълнолома и наполовина потопените във водата каменни стени на голям капан за риби.
— Не мога да видя — отвърна Кучето. — Само я подушвам. Някъде надолу по течението.
— И аз не виждам нищо — добави Сам. — Но ако Свободната магия не е по реката, можем просто да плаваме покрай нея.
— Надушвам и хора — докладва Кучето. — Уплашени хора.
Сам не каза нищо. Лираел го погледна и видя, че хапе едната си устна.
— Възможно ли е да е некромантът? — попита Лираел. — Хедж?
Кучето сви рамене.
— Не мога да определя оттук. Миризмата на Свободна магия е силна, така че би могло да е некромант. Или може би стилкън, или хиш.
Лираел преглътна тревожно. Тя можеше да плени някой стилкън, тъй като разполагаше с помощта на Нехима. Както и на Сам, Кучето и Могет. Ала не искаше да се стига дотам.
— Знаех си, че трябва да прочета онази книга — промърмори Сам. Не уточни коя.