Те седяха мълчаливо известно време, докато „Откривател“ продължи да се движи към западния бряг. Слънцето вече залязваше бързо и повече от половината от червения му диск беше под хоризонта. Звездите ставаха по-ярки със спускането на мрака.
— Струва ми се, че е най-добре… най-добре да огледаме — каза накрая Сам, с видимо усилие. Той привърза меча си, но не понечи да вземе пояса със звънците. Лираел ги погледна и й се дощя да можеше да ги вземе, но те не бяха нейни. Сам трябваше да реши какво да прави с тях.
— Ако пуснем котва на следващия кей, ще бъдем ли близо? — попита Лираел Кучето. То кимна с глава. Без да чака заповеди, „Откривател“ свърна към кея.
— Събуди се, Могет! — каза Сам, но говореше тихо. С падането на нощта реката бе утихнала. Не му се искаше гласът му да отекне над тихото клокочене на течението.
Могет не помръдна. Сам заговори отново и почеса главата на котката, но тя продължаваше да спи.
— Ще се събуди, когато се наложи — каза Кучето. То също говореше тихо. — Подгответе се!
„Откривател“ умело се плъзна към кея, докато Лираел спускаше платната. Сам скочи на брега с изваден меч, а Кучето го следваше по петите.
Лираел ги настигна миг по-късно, извадила Нехима, а символите на Хартата по острието проблясваха в здрача.
Кучето отново подуши въздуха и наклони едното си ухо. И тримата застанаха неподвижно. Ослушваха се. Чакаха.
Дори изгладнелите чайки бяха престанали да крещят. Не се чуваха никакви звуци, освен собственото им дишане и шумът на реката под кея.
Някъде в далечината тишината внезапно бе нарушена от дълъг, протяжен вик. После, сякаш това бе сигнал, той бе последван от приглушени викове и още писъци.
В същото време Лираел и Сам усетиха, че няколко души умират. Макар че това беше много далече, те потръпнаха от шока, предизвикан от смъртта, а после отново, когато тя бързо се повтори. Там имаше и още нещо, усетиха те. Някаква власт, по-силна от смъртта.
— Некромант! — изстреля Сам и отстъпи крачка назад.
— Звънците — каза Лираел и погледна към лодката. Могет беше вече буден, а зелените му очи проблясваха в мрака. Той беше кацнал върху пояса със звънците.
— Идват насам — заяви спокойно Кучето. Виковете и писъците приближаваха, но Лираел и Сам все още не виждаха нищо зад редиците от върби. После, на петдесет метра надолу по течението, един мъж изскочи откъм дърветата и падна във водата. Потъна веднага, но след известно разстояние се подаде на повърхността. Поплува малко, а после се обърна по гръб, за да бъде понесен от течението, твърде уморен или твърде сериозно ранен, за да продължи.
Зад него, един обгорял и овъглен труп се затътри към брега на реката и нададе ужасен, крякащ вик, когато видя, че жертвата му се измъква. Отблъсната от бързо течащата вода, мъртвата ръка залитна обратно към дърветата.
— Хайде — каза Лираел, макар че едва изрече думите. Извади флейтите и пое нататък. Кучето я последва. Сам се поколеба, взирайки се в мрака.
Зад дърветата викаха и пищяха още хора. Думите не се чуваха ясно, но Сам разбра, че са ужасно уплашени и викат за помощ.
Той погледна звънците. Могет отвърна на погледа му, без да мига.
— Какво чакаш? — попита котката. — Да ти дам разрешение?
Сам поклати глава. Чувстваше се парализиран, неспособен да посегне към звънците или да последва Лираел. Тя и Кучето вече бяха почти в края на кея. Той усещаше присъствието на мъртвите наблизо, на по-малко от сто метра разстояние, и на некроманта, който ги придружаваше.
Трябваше да направи нещо. Налагаше се да действа. Трябваше да докаже на себе си, че не е страхливец.
— Звънците не ми трябват! — извика той и хукна по кея, а ботушите му отекваха по дървените дъски. Той профуча покрай изненаданата Лираел и Кучето и побягна към пролуката, където върбите бяха подрязани.
За миг премина покрай дърветата и се озова на малка мрачна ливадка. Една мъртва ръка се втурна към него.
Той преряза краката й и я ритна с едно плавно движение. Преди да успее да се изправи, той я прескочи и побягна нататък.
Некромантът. Трябваше да убие некроманта, преди да го завлече към смъртта. Трябваше да го убие по най-бързия начин.
Обзе го силен гняв, който прогони страха. Сам изрева и продължи да бяга.
Лираел и Кучето се появиха иззад дърветата и видяха атаката на Сам. Мъртвата ръка, която той бе съсякъл, се тътреше към тях, но Лираел бе приготвила флейтите до устата си. Тя избра Саранет и изсвири силна и чиста мелодия, чиито заповеднически тонове накараха ръката да се закове на място. Без да спира, Лираел смени флейтата с Кибет и друга игрива мелодия запрати трупа в задно салто, когато духът, който го обитаваше, бе принуден да се върне в смъртта.