— Отиде си — каза Кучето, подскачайки напред.
Лираел също побягна, но не с безумната невъздържаност на Сам.
Все още беше достатъчно светло, за да види, че около трийсет или четиридесет мъртви ръце бяха обградили група мъже, жени и деца. Очевидно те бяха опитали да потърсят сигурността на реката, но се бяха провалили в последния момент. Сега бяха образували кръг, в чийто център стояха децата — последна отчаяна защита.
Лираел усещаше мъртвите ръце… и нещо друго, нещо странно и много по-могъщо. Едва когато видя Сам да се втурва покрай мъртвите, надавайки предизвикателен вик, тя осъзна, че това трябваше да е некроманта.
Хората също пищяха, викаха и плачеха. Мъртвите ревяха и кряскаха в отговор, докато събаряха жертвите си на земята и разпаряха гърлата им или ги разкъсваха на парчета. Хората ги замеряха с импровизирани бухалки и заострени клони, ала те не знаеха как да използват оръжията си най-пълноценно, а и мъртвите бяха много повече.
Лираел хвърли един кос поглед и видя, че некромантът се обръща с лице към Сам. Той вдигна ръце и въздухът внезапно се изпълни с парливия метален мирис на Свободната магия. Миг по-късно избухна заслепяваща синьо-бяла искра, която полетя, за да порази атакуващото момче.
В същото време мъртвите ръце ревяха победоносно, докато проникваха през редиците сражаващи се мъже и жени и нахълтаха във вътрешния кръг от деца.
Лираел премина от спокойно тичане към ожесточен спринт. Но изглежда, че на когото и да опиташе да помогне, очевидно щеше да е твърде късно.
Сам видя, че некромантът вдига ръце и зърна бронзовото му лице. Още докато се хвърляше настрани, умът му препускаше. Бронзово лице! В такъв случай това не беше Хедж, а Маскираната Клор, съществото, което майка му бе разгромила преди години!
Изстрелът изсвистя покрай него и не го улучи за няколко сантиметра. Горещината, предизвикана от профучаването, го порази, а тревата зад него избухна в пламъци.
Сам намали темпото, когато посегна към Хартата и измъкна четири символа. Нарисува ги със свободната си ръка, а пръстите му се движеха толкова бързо, че не можеха да бъдат проследени. Изведнъж в ръката му се материализира триъгълно сребърно острие. Още преди да се е оформило напълно, Сам го хвърли.
Острието се завъртя, когато профуча във въздуха. Клор с лекота го избегна, но въртящото се сребро се завъртя на няколко крачки зад нея и отново се върна.
Сам се втурна напред, когато острието прониза ръката на некроманта. Той очакваше, че то почти ще я отсече, но то причини само избухване на златист пламък, облаче от бели искри и един димящ ръкав.
— Глупак — каза Клор и вдигна меча си. Гласът й плъзна по кожата му като хиляди дребни насекоми. Дъхът й вонеше на смърт и Свободна магия. — Нямаш звънци.
В този миг Сам осъзна, че и Клор няма звънци. Нито пък очите й зад маската бяха човешки. Там святкаха огнени кълба, а от отвора за устата излизаше бял дим.
Клор вече не беше некромант. Тя беше една от Висшите мъртви. Сабриел наистина бе сложила край на съществуването й като живо същество.
Ала някой я беше върнал.
— Бягайте! — извика Лираел. — Бягайте!
Тя стоеше между последните четирима оцелели и онези мъртви ръце, които бяха издържали на флейтите. Лираел свири на Саранет, докато лицето й посиня, но те просто бяха твърде много, за да се справи с тях, а флейтите бяха твърде слаби. Мъртвите, които бяха оцелели, не изглеждаха засегнати по никакъв начин.
Още по-лошо, децата не искаха да бягат. Те бяха твърде шокирани, неспособни да направят каквото и да било, камо ли да разберат какво им крещи Лираел.
Една мъртва ръка се втурна напред, и тя я прободе. Кучето се хвърли към друга и я събори на земята. Ала третата, едно ниско, подскачащо същество с издължени челюсти, ги заобиколи. То се нахвърли върху едно малко момче, което не преставаше да пищи. Челюстите се затвориха и писъците веднага спряха.
Плачейки от гняв и отвращение, Лираел се обърна кръгом и отсече главата на съществото, а от Нехима се разхвърчаха сребристи искри, когато го прониза. Но дори и тогава мъртвата ръка продължи да действа, защото духът, който я обитаваше беше безразличен към физическите наранявания. Тя го прониза отново и отново, но мъртвите пръсти продължиха да стискат жертвата си, а главата все така скърцаше със зъби.
Сам парира поредния удар на съществото, което някога беше Клор. Силата му бе невероятна, и той за пореден път едва не изпусна меча си. Ръката и китката му се бяха схванали, а символите на Хартата, които толкова прилежно бе поставил върху острието, постепенно биваха унищожавани от силата на Клор. Когато изчезнеха, острието щеше да се счупи…