Той политна назад и хвърли един бърз поглед към полето. Успя да зърне само Лираел и Кучето, които се сражаваха най-малко с половин дузина мъртви ръце. Беше чул флейтите преди малко, гласовете на Саранет и Кибет, макар че бяха необичайно различни от звънците, които познаваше. Те бяха отпратили повечето от духовете, даващи живот на ръцете, обратно в смъртта, но нямаха ефект върху Клор.
Клор нападна отново със съскане. Сам избегна удара. Той отчаяно се опита да измисли какво да прави. Трябваше да има някакво заклинание, нещо, което поне щеше да я задържи достатъчно дълго, за да успее той да избяга…
Лираел и Кучето нападнаха заедно, събаряйки и последната мъртва ръка на земята. Преди да успее да се изправи, Кучето излая в лицето й. Тя окуця на мига, превръщайки се просто в един отвратителен, деформиран труп, а духът й бе прогонен.
— Благодаря — изпъшка Лираел. Огледа се около себе си, видя гротескните фигури на мъртвите ръце и жалките трупове на техните жертви. Тя отчаяно се надяваше да види поне едно от децата. Ала там не стоеше никой друг, освен нея и Кучето. Навсякъде имаше трупове, проснати по пропитата с кръв земя. Разчленените останки на мъртвите ръце бяха закрили убитите хора.
Лираел затвори очи, а усещането за смърт едва не я погълна. Това усещане потвърди онова, което очите й вече й бяха казали.
Никой не бе оцелял.
Повдигна й се, а храната се надигна в гърлото й. Ала когато се наведе напред, за да повърне, внезапно чу Сам да вика. Изправи се, отвори очи, и се огледа. Не виждаше принца, ала някъде в далечината имаше ослепителен златист огън, примесен с огромни облаци бели искри. Това би могло да бъде заря, но Лираел знаеше, че не е така.
Въпреки това й бяха нужни няколко секунди, за да разбере какво вика той.
Когато думите най-сетне проникнаха в нейното зашеметено и ужасено съзнание, всички намерения да повърне изчезнаха. Тя прескочи труповете на мъртвите ръце и техните жертви и започна да бяга.
Сам викаше:
— Помощ! Лираел! Куче! Могет! Който и да е! Помогнете!
Мечът на Сам се счупи при последната размяна на удари. Беше се отчупил близо до дръжката, превръщайки го в безполезна мъртва маса, лишена от магия.
Клор се разсмя. Смехът й прозвуча странен и далечен зад маската, сякаш отекваше по някакъв дълъг коридор.
Тя беше станала по-висока, докато преследваше Сам, и приличаше на някакво мрачно същество под гниещите, разпадащи се косми. Сега се извисяваше с цяла глава над него, а от устата й излезе бял дим, когато отново вдигна меча си. По острието се разля червен огън, а на тревата паднаха пламтящи капки.
Сам запрати дръжката на меча в лицето й и отскочи назад, като викаше:
— Помощ! Лираел! Куче!
Мечът се стовари върху му. Клор също подскочи напред, по-бързо и по-надалече, отколкото Сам бе очаквал. Острието профуча покрай носа му. Ужасен, той отново извика:
— Могет! Който и да е! Помогнете!
Лираел видя как червеният огнен меч на некроманта проблясва надолу. Сам се строполи под удара и червеният огън замъгли зрението на Лираел.
— Сам! — изпищя тя.
Докато викаше, Падналото куче се хвърли напред с огромни подскоци към Сам и некроманта.
За един панически миг, Лираел си помисли, че принцът е убит. После видя как той се претърколи невредим. Некромантът отново вдигна меча си и Лираел изду дробовете си, опитвайки се да стигне там навреме, за да направи нещо. Ала не успя. Все още беше на четиридесет-петдесет метра, а умът й беше празен, забравил всички заклинания, които биха могли да изминат разстоянието и да отвлекат вниманието на врага.
— Умри! — прошепна Клор, вдигайки меча с две ръце над главата си и с насочено надолу острие. Сам го погледна и разбра, че няма да успее да се дръпне от пътя му навреме. Тя беше твърде бърза и силна. Едва успя да вдигне ръка и опита да изрече един символ на Хартата, но единственият, който му хрумна, беше безполезен, някакъв символ, който използваше, когато правеше играчките си.
Острието се стовари.
Сам изпищя.
Падналото куче излая.
В неговия лай имаше магия на Хартата. Тя порази, Клор, когато нанесе удара. Ръцете й проблеснаха в златисто и зацвърчаха, а от хилядите миниатюрни дупчици се процеждаше бял дим. Ударът, който трябваше да прониже Сам, беше отклонен, а мечът се заби дълбоко в земята, толкова близо, че пламъкът изгори бедрото му.
Цялата свръхестествена сила на Клор беше вложена в това движение. Сега тя се мъчеше да измъкне оръжието, докато Кучето се приближаваше към нея с ръмжене. Сега то бе станало по-едро и вече беше голямо колкото пустинен лъв, със съответните зъби и нокти. Каишката му блестеше от символи на Хартата, които се движеха и сливаха в лудешки танц.