Мъртвото същество пусна меча и отстъпи назад. Сам с мъка се изправи на крака, докато Клор се отдалечаваше от него. Той стисна юмруци, опитвайки се да се успокои, докато се подготвяше да направи заклинание.
Лираел дойде миг по-късно, останала съвсем без дъх. Задъхана, тя започна да върви по-бавно и застана зад Кучето.
Клор повдигна един от призрачните си пръсти, а ноктите й се удължиха, превръщайки се в тънки черни остриета. Около нея все още се виеше бял дим, но дупките в ръката й вече се бяха затворили.
Тя направи крачка напред и Кучето отново излая.
В неговия лай имаше сила от Свободната магия, подкрепена от заклинания на Хартата. Каишката му светеше още по-ярко и Сам и Лираел трябваше да притворят очи.
Клор потрепна и вдигна ръце, за да скрие лицето си. Иззад маската й се процеждаше още бял дим, а под козината тялото й промени формата си. Тя започна да се свива в себе си, а дрехите й се мачкаха, докато призрачната плът под тях изтичаше навън.
— Проклет да си! — изпищя тя.
Космите паднаха на земята и бронзовата маска се стовари отгоре им. Една сянка, тъмна и гъста като мастило, отлетя надалече от Кучето и Лираел, движейки се по-бързо от всяка течност.
Лираел понечи да я последва, но Кучето застана на пътя й.
— Не — каза то. — Остави я. Аз просто я накарах да напусне тялото си. Твърде е силна, за да я отпратя сам обратно в смъртта или да я унищожа.
— Това беше Клор — каза Сам, блед и разтреперан. — Маскираната Клор. Некромант, с когото майка ми се е била преди години.
— Сега е една от Висшите мъртви — каза Могет. — Някъде отвъд Седмата или Осмата порта.
Сам подскочи няколко сантиметра във въздуха. Когато погледна надолу, Могет седеше съвсем спокойно до меча на Клор, сякаш бе стоял там през цялото време.
— Къде беше? — попита Сам.
— Оглеждах наоколо, докато вие се погрижите за всичко тук — обясни Могет. — Клор избяга, но ще се върне. На по-малко от две левги на запад има още мъртви ръце. Те са най-малко сто, водени от призрачни ръце.
— Сто! — възкликна Сам, а Лираел каза:
— Призрачни ръце!
— Най-добре да се връщаме в лодката — каза Сам. Погледна меча на Клор, който вибрираше в земята. Той вече не беше обгърнат от пламъци, но стоманата беше черна като абанос и гравирана със странни руни, които се гърчеха и свиваха и предизвикаха у него желанието да повърне.
— Трябва да го унищожим — каза той. Чувстваше главата си странно замаяна, и му беше трудно да мисли. — Но… но не знам как да го направим бързо.
— Ами всички онези хора? — попита Лираел. Не можеше да ги нарече трупове. Все още не можеше да повярва, че са мъртви. Всичко беше станало толкова бързо, само за няколко безумни минути.
Сам огледа полето. Сега имаше повече звезди и на небето се бе появил тънък полумесец. На студената светлина той видя, че много от хората носеха сини шапки или забрадки. В лапите на един от мъртвите, които Лираел бе прогонила с флейтите си бе останало парче син плат.
— Те са южняци — каза той изненадано.
Отиде да разгледа по-подробно най-близкото тяло, русокосо момче, което едва ли беше на повече от шестнайсет. В очите на Сам се четеше повече объркване, отколкото страх, сякаш не можеше да повярва какво се случва.
— Бежанци от Юга. Предполагам, че са опитвали да избягат.
— От какво? — попита Лираел.
Преди някой да успее да отговори, в далечината изрева някакво мъртво същество. Миг по-късно ревът бе подет от много пресъхнали, разлагащи се гърла.
— Клор е пристигнала при ръцете — каза Могет припряно. — Трябва да тръгнем незабавно!
Котката забързано се отдалечи. Сам понечи да я последва, но Лираел сграбчи ръката му.
— Не можем просто да си тръгнем! — възмути се тя. — Ако ги изоставим, телата им ще бъдат използвани…
— Не можем да останем! — възнегодува Сам. — Чу какво каза Могет. Те са твърде много, за да се бием с тях, а и Клор ще се върне!
— Трябва да направим нещо! — каза Лираел. Тя погледна Кучето. То със сигурност щеше да й помогне! Трябваше да извършат пречистващия ритуал върху телата или да ги приковат, за да не могат да бъдат използвани като подслон за духове, дошли от смъртта.
Ала Кучето поклати глава.
— Няма време — каза то тъжно.
— Сам може да донесе звънците! — възпротиви се Лираел. — Трябва да…
Кучето побутна Лираел по коляното и я накара да тръгне напред. Момичето се запрепъва, а от очите й бликнаха сълзи. Сам и Могет вече бяха далече пред тях и бързаха към върбите.
— Побързай! — каза разтревожено Кучето, след като хвърли поглед през рамо. Чуваше тракането на множество кости и надушваше миризмата на разлагаща се плът. Мъртвите наближаваха бързо.