Лираел плачеше, когато започна да тича, препъвайки се. Самоуко можеше да бяга по-бързо, или ако знаеше как по-добре да използва флейтите. Можеше да спаси поне един от бежанците.
Един от бежанците. Един се беше измъкнал от мъртвите.
— Мъжът! — възкликна тя, втурвайки се напред. — Мъжът в реката! Трябва да го спасим!
Глава четиридесет и трета
Сбогуване с „Откривател“
Дори и със силно развитото обоняние на Кучето и ненадминатото нощно зрение на Могет, им отне почти час да открият южняка, който бе успял да се добере до реката.
Той продължаваше да се носи по гръб във водата, но лицето му едва се подаваше на повърхността и видимо не дишаше. Ала когато Сам и Лираел го придърпаха по-близо до лодката, отвори очи и изохка от болка.
— Не, не — прошепна той. — Не.
— Дръж го — прошепна Лираел на Сам. Тя бързо посегна към Хартата и измъкна няколко целебни символа. Изрече имената им и ги улови в ръката си. Те заблестяха там, топли и облекчаващи, докато тя търсеше някакви видими наранявания, където да ги постави, за да постигне най-добър резултат. Когато магията започнеше да действа, можеха да го извадят от водата.
На врата на мъжа имаше огромно тъмно петно от засъхнала кръв. Ала когато тя доближи ръката си до него, той извика и опита да се измъкне от хватката на Сам.
— Не! Злото!
Лираел отдръпна ръката си озадачена. Беше очевидно, че тя се кани да направи заклинание на магията на Хартата. Златистата светлина беше чиста и ярка и нямаше никаква зловонна миризма на Свободната магия.
— Той е южняк — прошепна Сам. — Те не вярват в магии, нито в суеверията, в които вярват анселстиерците, да не говорим за нашата магия. Сигурно са били ужасени, когато са прекосили Стената.
— Земя от другата страна на Стената — проплака, мъжът. — Той отново ни обеща земя. Да си построим ферми на наше собствено място…
Лираел отново опита да постави заклинанието, но мъжът изпищя и се бореше с хватката на Сам. Вълните, които образуваше, на няколко пъти потопиха главата му, и накрая тя бе принудена да отдръпне ръката си и да остави заклинанието да изчезне в нощта.
— Той умира — каза Сам. Усещаше как животът на мъжа го напуска, долавяше студената прегръдка на смъртта, която се домогваше до него.
— Какво можем да направим? — попита Лираел. — Какво…
— Всички са мъртви — каза мъжът, кашляйки. Кръвта му се смеси с речната вода, ярка на лунната светилна. — При ямата. Бяха мъртви, но все пак изпълниха заповедта му. После отровата… казах на Храл и Мортин да не пият… четири семейства…
— Няма нищо — каза успокояващо Сам, макар че гласът му изневеряваше. — Те… те са се отървали.
— Побягнахме, а мъртвите ни последваха — прошепна южнякът. Очите му бяха ярки, но виждаха нещо различно от това, което беше пред погледа на Сам и Лираел. — Бягахме денонощно. Те не обичат слънцето. Торбет нарани глезена си и аз не можех… не можех да го нося.
Лираел се пресегна и погали мъжа по главата. Отначало той потрепна, но се отпусна, когато не видя никаква странна светлина по ръцете й.
— Фермерът каза да отида в реката — продължи умиращият мъж. — Реката.
— Успял си — каза Сам. — Това е реката. Мъртвите не могат да прекосят течаща вода.
— Ааа — въздъхна мъжът, а после угасна, понесъл се към другата река — онази, която щеше да го отнесе към Деветата порта и отвъд нея.
Сам бавно го пусна. Лираел вдигна ръка. Водата погълна лицето на мъжа и „Откривател“ се отдалечи.
— Не можахме да спасим нито един — прошепна Лираел. — Нито един.
Сам не отговори. Той седеше и се взираше покрай нея към осветената от луната река.
— Ела тук, Лираел — каза нежно Кучето от своя пост на носа. — Помогни ми да стоим на стража.
Лираел кимна, а долната й устна трепереше, докато се опитваше да не заплаче. Тя с мъка си проправи път през седалките и се хвърли на земята до Кучето, като го прегърна с всички сили. Кучето понесе това без думи и не каза нищо за сълзите, които капеха по палтото й.
Накрая Лираел разхлаби прегръдката си и се отпусна. Сънят я бе надвил, това беше онзи сън, който идва само когато всички сили са изчерпани, а битките са спечелени или загубени.
Кучето помръдна леко, за да може тя да се разположи по-удобно, и извърна глава, за да погледне назад, така, както никое куче не би могло да го направи. Сам също спеше, свит на кълбо на кърмата, а румпелът леко помръдваше над главата му.
Могет изглеждаше заспал на обичайния си пост до мачтата. Ала той отвори едното си пронизващо око, когато погледът на Кучето стигна до него.