— Сбогом — добави Тъчстоун, докато махаше от задната седалка на Хартиеното крило. Сабриел подсвирна, издавайки ясен звук, пропит с магия. Той се понесе от вятъра, обърна посоката му и го сниши, за да издигне Хартиеното крило, плъзгайки го по терасата. Сабриел и Тъчстоун помахаха; после златисточервеният самолет се оттласна от ръба и се изгуби от поглед.
Лираел затаи дъх, а после облекчено пое въздух, когато Хартиеното крило ненадейно отново се появи пред очите й. То кръжеше по-нависоко, после зави на юг и се стрелна все по-бързо, докато Сабриел призоваваше вятъра зад гърба им.
За миг Лираел го гледаше как се отдалечава, после опита да се зарови по-надълбоко в снега. Може би щяха да решат, че е видра. Ала дори когато се скри в пряспата, тя знаеше, че е безполезно. И седемте Клеър се приближаваха към скривалището й и никак не изглеждаха доволни.
Глава пета
Неочаквана възможност
Лираел не беше съвсем сигурна как са се озовали отново в хангара за Хартиените крила толкова бързо. Разбра, че я сграбчват повече ръце, отколкото бе възможно да имат седем души, и я избутват през снега много по-грубо, отколкото тя самата би го направила. За няколко секунди си мислеше, че те са й много, много ядосани. После разбра, че просто им е студено и искат да се приберат вътре.
Когато всички влязоха в хангара, стана ясно, че макар Клеър да не бяха точно разгневени, не бяха и особено доволни. Нечии ръце свалиха шапката, очилата и шала й, без да обръщат внимание на косата й, която се оплете в тях, и в нея се втренчиха седем лица, някак смразени от вятъра.
— Дъщерята на Ариел — каза Санар, сякаш определяше сорта на цвете или растение, четейки от някакъв списък. — Лираел. Няма я в списъка на Стражата. Следователно, още не се е сдобила със зрението. Така ли е?
— Д-да — заекна Лираел. Досега никой не я беше оглеждал толкова обстойно, а по принцип тя избягваше да говори с други хора, особено с напълно развити Клеър. Онези Клеър, които заемаха важни длъжности я притесняваха, дори когато се държеше прилично. А сега цели седем такива бяха насочили към нея пълното си внимание. Щеше й се, ако може, да потъне в пода и отново да се озове в стаята си.
— Защо се криеше навън? — попита възрастната Клеър, за която Лираел внезапно си спомни, че се казва Мирел. — Защо не си на пробуждането?
Гласът й беше лишен от всякаква топлина, излъчваше само студен авторитет. Лираел със закъснение си припомни, че тази посивяла старица със съсухрено лице беше и командир на рейнджърите Клеър, които ловуваха и патрулираха из Стармаунт и Сънфол, глетчера и речната долина. Те се занимаваха с всичко, от заблудени пътници, до глупави бандити или мародерстващи зверове, и с тях шега не биваше.
Мирел отново й зададе въпроса, но Лираел не можеше да отговори. Очите й се напълниха със сълзи, макар че тя успя да ги възпре. После, когато по всичко личеше, че Мирел ще изтръгне от нея и отговора, и сълзите, тя каза първото, което й дойде наум.
— Имам рожден ден. Навършвам четиринайсет.
Неизвестно защо, това се оказа правилен отговор.
Всички Клеър си отдъхнаха, а Мирел пусна раменете й. Лираел потръпна. Жената я беше сграбчила достатъчно силно, за да й останат синини.
— Значи си на четиринайсет — каза Санар много по-учтиво от Мирел. — И се тревожиш, защото зрението не се е пробудило в теб?
Лираел кимна, без да се осмели да проговори.
— То идва късно при някои от нас — продължи Санар, а очите й бяха топли и изпълнени с разбиране. — Но често се случва така, че колкото по-късно се появи, толкова по-силно се пробужда. Двете с Риел не получихме зрението, преди да навършим шестнайсет. Никой ли не ти го е казвал?
— Не — каза тя, а изненадата и облекчението ясно се доловиха в гласа й. — Не и преди шестнайсет?!
— Да — каза Риел, усмихвайки се, продължавайки оттам, където бе спряла Санар. — Впрочем, шестнайсет и половина. Мислехме си, че никога няма да се появи. Но не беше така. Предполагам, че не си могла да понесеш поредното пробуждане. Затова ли дойде тук?
— Да — каза Лираел, а по лицето й започваше да трепти лека усмивка. Шестнайсет! Това означаваше, че още има надежда за нея. Дощя й се да подскочи и да прегърне всички, дори и Мирел, и да хукне по стълбата Стармаунт, крещейки от радост. Внезапно планът й да се самоубие й се стори невероятно глупав, а неговото обмисляне — далечно и отдавна отминало.
— Нашият тогавашен проблем донякъде се дължеше на това, че имахме прекалено много време да мислим за липсата на зрението — каза Санар, която не бе пропуснала да забележи следите от облекчение по лицето и стойката на Лираел, — тъй като не участвахме в стражата и не бяхме обучени в зрението. Разбира се, ние не искахме и да поемаме допълнителни дежурства.