Тя беше бъдещият Абхорсен. Това беше нейният дълг сега, помисли си Лираел, и трябваше да го изпълни както трябва. В бъдеще нямаше да се провали, както се бе провалила с южняците на бреговете на Ратерлин.
— Не можеш, Самет. Не става дума само за спасяването на твоя приятел Никълъс. Помисли за онова, което се опитва да направи Хедж. Той възнамерява да убие двеста хиляди души и да освободи всеки мъртъв дух, запращайки го в Кралството! Онова, което копае, навярно е част от този план. Дори не мога да се опитам да се изправя сама срещу всичко това, Сам. Имам нужда от твоята помощ. Кралството се нуждае от твоята помощ. Може вече да не си бъдещият Абхорсен, но все още си принц. Не можеш просто да си стоиш тук и да бездействаш.
— Аз… аз се страхувам от смъртта — проплака Сам и вдигна обгорените си китки към Лираел, за да може да види белезите по тях, алени изгаряния на фона на по-светлата кожа. — Страхувам се от Хедж. Аз… аз не мога да се изправя срещу него отново.
— Аз също се страхувам — каза тихо Лираел. — От смъртта, Хедж и от още може би хиляда неща. Но предпочитам да ме е страх и да направя нещо, вместо просто да си седя и да чакам ужасните неща да се случат.
— Точно така — каза Кучето и вдигна глава. — Винаги е по-добре да се действа, принце. Освен това, не надушвам, че си страхливец — така че е невъзможно да си такъв.
— Ти не се скри от мъжа с арбалета при Високия мост — добави Лираел. — Нито от създанието на Свободната магия, когато то прекоси реката. Това беше смело. И съм сигурна, че срещу каквото и да се изправим, то няма да бъде толкова лошо, колкото мислиш.
— Вероятно ще бъде по-лошо — каза Могет развеселено. Той очевидно се забавляваше с унижението на Сам. — Ала само си помисли колко по-лошо ще бъде да седиш тук в неведение, докато мъртвите задръстят Ратерлин, а Хедж прекоси пресушеното корито на реката, за да разбие вратата.
Сам поклати глава и измърмори нещо за своите родители. Очевидно не искаше да вярва на гибелните предсказания на Могет и продължаваше да се хваща за сламки.
— Врагът е задействал много от своите сили — каза Могет. — Кралят и Абхорсен искат да се противопоставят на онова, което се мъти в Анселстиер. Те трябва да успеят да попречат на южняците да прекосят Стената, но несъмнено това е само част от плановете на Врага — и понеже тя е най-очевидната, вероятно е и най-маловажната.
Сам заби поглед в масата. Целият му глад се бе изпарил. Накрая вдигна поглед.
— Лираел — каза той, — мислиш ли, че съм страхливец?
— Не.
— Тогава предполагам, че не съм — каза Сам, а гласът му стана по-силен. — Макар че продължавам да се страхувам.
— Значи ще дойдеш с мен? За да намерим Никълъс и Хедж?
Сам кимна. Не се осмеляваше да говори.
В залата настъпи мълчание, докато всички мислеха за онова, което им предстоеше. Всичко се бе променило, преобразувано от историята, съдбата и истината. Нито Сам, нито Лираел бяха същите хора отпреди съвсем кратко време. Сега и двамата се питаха какво означава това и накъде щеше да ги поведе новият им живот.
А също къде — и колко скоро — щеше да приключи този нов живот.
Епилог
Скъпи Сам,
Пиша ти по местния начин, с паче перо и на някаква ужасно дебела хартия, която попива мастилото като гъба. Писалката ми се запуши непоправимо, а хартията, която донесох със себе си започна да гние. Предполагам, че е мухъл. Твоето Старо кралство несъмнено е враждебно настроено към продуктите от Анселстиер. Очевидно нивото на влагата във въздуха и размножаването на местните гъби е толкова абразивно, колкото и на тропиците, макар че не бих го очаквал на тази географска ширина. Наложи се да отложа по-голямата част от заплануваните експерименти, заради проблеми с оборудването и някои доста тревожни експериментални грешки от моя страна, които направиха резултатите невалидни. Отдавам го на болестта, от която страдам, още откакто прекосих Стената. Някаква треска, която много ме изтощава и води до халюцинации. Оказа се, че Хедж, мъжът, когото наех в Бейн, ми е от голяма полза. Той не само ми помогна да определя точното местоположение на Капана за светкавици посредством всички местни мълви и суеверия, но и надзирава разкопките с похвално усърдие.
В началото имахме доста големи проблеми с намирането на работници, докато на Хедж не му хрумна идеята да ги наемем от едно място, което доколкото разбирам е някакъв лазарет или колония от прокажени. Тамошните хора са доста яки, но ужасно обезобразени и миришат отвратително. През деня те ходят напълно покрити с наметала и повои и изглежда се чувстват много по-добре на тъмно. Хедж ги нарича „нощната смяна“, и трябва да призная, че това е подходящо название. Той ме уверява, че болестта не се предава лесно, но аз избягвам всякакъв физически контакт с тях, за да не рискувам. Интересното е, че всички те предпочитат сините шапки и забрадки, както южняците. Капанът за светкавици е много вълнуващ, както и предполагах. Когато за пръв път го видяхме, аз наблюдавах как една светкавица поразяваше малко хълмче или могила повече от два пъти на час, в продължение на няколко часа, а гръмотевичните бури продължаваха почти по цял ден. Сега, докато се приближаваме към реалния предмет, закопан отдолу, светкавиците стават още по-чести, а над главите ни постоянно бушуват бури.