Лираел тъкмо подаваше на Тад един особено голям и неудобен за носене том, подвързан с кожа, щампована с мотиви на тригърба камила, когато пристигна пратеникът на Стражата. Отначало Лираел не й обърна особено внимание, защото знаеше, че няма да получи никакъв символ от слонова кост. После забеляза, че пратеникът спира на всяко бюро и говори с всички, а бученето от разговорите, провеждани също шепнешком зад гърба й, се усилваше. Лираел скришом пъхна косата си зад ушите и се опита да подслуша. В началото шепотът беше неясен, но с приближаването на пратеника успя да долови думите „Хиляда петстотин шейсет и осем“ да се повтарят отново и отново.
За миг беше озадачена; после разбра, че това сигурно е темата, която вторият помощник беше обсъждала. Призоваването на хиляда петстотин шейсет и осем Клеър в Стражата — безпрецедентна концентрация на зрение.
Това щеше и да отдели почти всяка библиотекарка от Библиотеката, съобрази Лираел, и да й предостави идеалната възможност за тайна експедиция. За пръв път досега, Лираел наблюдаваше развълнувано как пратеникът раздава символите, вместо да изпита обичайната си потиснатост и самосъжаление. Сега й се искаше всички да бъдат призовани в Стражата. Стараейки се да не изглежда прекалено очевидно, Лираел дори отиде до другия край на бюрото, за да види дали не са пропуснали някого.
Не бяха. Лираел изпитваше необичайно затруднение да диша, докато чакаше да види дали някой ще се сети да й каже да направи нещо или напротив. Но нито една от библиотекарките, с които обикновено работеше, не беше тук. Нямаше и следа от Имши. Лираел предположи, че пратеникът я е срещнал по пътя и вече й е връчил символа.
Пожела си всички да заминат и се зае да разпределя книгите с вглъбена ожесточеност, сякаш не се интересуваше от случващото се около нея. Привиденията бяха съгласни с това и самите те се движеха по-бързо, докато всяко от тях вземаше своя куп с книги и на негово място заставаше друго.
Накрая и последната ярка жилетка проблесна до вратата и изчезна. Повече от петдесет библиотекарки изчезнаха за по-малко от пет минути. Лираел се усмихна и остави последната книга с рязко движение, разочаровайки привидението, което очакваше пълен товар.
Десет минути по-късно, изчаквайки евентуално някой изостанал от групата, тя се отправи към главната спирала. На около половин миля по-надолу имаше врата, доста навътре из Старите етажи, една от любимите й, която искаше да проучи най-напред. Върху иначе невзрачната дървена повърхност имаше ярък символ с форма на слънце: златен диск с лъчи, които се простираха от горе до долу. Разбира се, отпред имаше и червено въже, запечатано в двата края с восъчни печати, носещи знака с книгата и меча на главната библиотекарка.
Лираел отдавна беше измислила как да се справи с това конкретно препятствие. Тя измъкна късо парче тел с две дървени дръжки от джоба на жилетката си и го приближи до устата си. После изрече три символа на Хартата, просто заклинание за нагорещяване на метал. Когато телът се нажежи до червено, тя бързо свали печатите и ги скри заедно с въжето в един близък отвор в стената на коридора, далече от светлината.
После дойде истинското изпитание. Щеше ли вратата да се отвори под въздействието на нейната гривна, или щяха да са й нужни последните две заклинания, които тя не можа да разбере?
Поставила китката си така, както я бяха учили, тя размаха гривната пред вратата. Изумрудите проблеснаха, разрушавайки скриващото заклинание, което им бе направила — и вратата безшумно се отвори.
Лираел мина през нея и вратата бавно се затвори зад гърба й. Озова се в къс коридор и веднага изгуби ориентация заради ярката светлина в другия край. Дали този коридор не водеше навън? Та тя се намираше в сърцето на планината, на стотици метри под земята. Примигвайки срещу светлината, Лираел тръгна напред, поставила едната си ръка на дръжката на кинжала, а другата върху мишката с часовников механизъм.
Коридорът не водеше навън, но тя скоро разбра защо се е заблудила. Той преминаваше в огромна пещера, по-обширна дори от Голямата зала. Върху далечния таван блестяха ярки като слънцето символи на Хартата, на няколко метра над главата й. Огромно дъбово дърво с напълно разлистена корона заемаше центъра на стаята, а разперените му клони хвърляха сянка над един криволичещ вир. И навсякъде, из цялата пещера, имаше цветя. Червени цветя. Лираел се наведе и откъсна едно, понеже не беше сигурна дали са истински. Бяха. Тя не долови никаква магия, само свежото стъбло под пръстите си. Червена маргаритка, напълно разцъфнала.