Лираел я помириса и кихна, когато прашецът влезе в носа й. Едва тогава си даде сметка колко тихо е наоколо. Огромната пещера беше имитация на външния свят, но въздухът бе твърде застинал. Нямаше нито ветрец, нито звук. Никакви птици, никакви пчели, щастливо събиращи прашец. Никакви дребни животни, които да пият вода от вира. Нямаше никакво живо същество, освен цветята и дървото. А светлините над главата й не излъчваха топлина като слънцето. Температурата на това място беше същата, както в останалата част от населените владения на Клеър, и имаше същата мека влажност, заради топлината, пренасяна по огромната система от тръби, които носеха много гореща вода от гейзерите и горещите изпарения, намиращи се някъде далече, далече отдолу.
Колкото и красиво да беше, мястото й донесе известно разочарование. Лираел се запита дали това щеше да бъде единственото, което щеше да открие по време на първата си експедиция. После видя, че има още една врата — или по-скоро порта с дървена решетка — в далечния край на пещерата.
Бяха й нужни десет минути да я прекоси, повече, отколкото бе очаквала. Ала тя се постара да не стъпва върху твърде много цветя и заобиколи отдалече дървото и вира. За всеки случай.
Портата препречваше пътя към друг коридор, който потъваше в мрак, а не в светлина. Портата, най-обикновена метална решетка, беше украсена с емблемата на сребърна луна, вместо слънце. Полумесец, чиито върхове бяха много по-остри и дълги, отколкото предполагаше общоприетата естетика.
Лираел погледна през портата към коридора зад нея. Неизвестно защо той я накара да си припомни за свирката върху жилетката си и някакви същества, които сграбчват ръцете й. Свирката бездруго нямаше да й бъде от полза тук — също и мишката, внезапно осъзна Лираел, тъй като в момента в читалнята нямаше никой, който да чуе пронизителния й писък.
Ала освен неизвестните опасности, нямаше видима причина поне да опита портата. Лираел размаха ръка и смарагдите отново проблеснаха, но портата не се отвори. Тя отпусна ръка, отметна косата от очите си и се намръщи. Изглежда тази порта се поддаваше само на по-висши заклинания.
После чу щракване и дясното крило бавно се отвори — едва колкото Лираел да се промуши през него. За да усложни всичко, полумесецът се разрасна в отворилото се пространство, а острите му върхове застанаха на нивото на мястото, където се намираха вратът и слабините на Лираел.
Тя погледна тесния път и се замисли. Ами ако оттатък имаше нещо ужасно? Но от друга страна, какво имаше да губи? Страхът и любопитството се бореха в нея за миг. Любопитството надделя.
Под въздействието на този импулс, Лираел извади мишката от джоба си и я положи сред цветята. Ако нещо наистина се объркаше зад портата, тя можеше да изпищи активиращия символ на Хартата и тя щеше да се задейства, поемайки своя криволичещ миши път към читалнята. Дори и да беше твърде късно за спасяването на Лираел, това щеше да послужи като полезно предупреждение за останалите. Според нейните началници и колеги не беше нещо необичайно библиотекарите да отдават живота си за благото на рода Клеър, или в опасни проучвания, работейки твърде много, или предприемайки действия срещу непознати дотогава опасности, открити в колекцията на библиотеката. Лираел смяташе, че този принцип на саможертва особено много важи за нея, тъй като останалите Клеър притежаваха зрението и поради това много повече се налагаше да останат живи, отколкото тя самата.
След като остави мишката, тя измъкна кинжала си и се промъкна през едва открехнатата порта. Отворът беше доста тесен, а върховете на луната бяха остри като бръснач, но тя мина без да увреди себе си или дрехите си. Не й хрумна, че възрастен мъж или жена не биха могли да го направят.
Коридорът беше много мрачен, затова Лираел изрече едно просто заклинание на Хартата за светлина, оставяйки го да се разлее по кинжала й. После вдигна острието пред себе си като фенер, който обаче не беше особено ярък. Или бе объркала заклинанието, или нещо го потискаше.
Освен че беше тъмен, коридорът, който очевидно не беше свързан с термичните тръби на Клеър, беше и студен. Докато Лираел вървеше, се вдигаше прах, който се виеше в странни фигури, които тя реши, че може би са непознати за нея символи на Хартата.
Отвъд коридора имаше малка правоъгълна стая. Вдигнала нависоко кинжала си, Лираел видя сенчестите й ъгли, потънали в бледи символи на Хартата, толкова стари, че почти бяха изгубили своето сияние.
Цялата стая тънеше в магия — странна, древна Магия на Хартата, която тя не разбираше и от която почти се страхуваше. Символите бяха остатъци от някакво невероятно старо заклинание, вече изчерпано и разрушено. Каквото и да бе представлявало навремето то, сега не беше нищо повече от стотици разпилени символи, потънали в праха.