От заклинанието бе останало достатъчно, за да разтревожи още повече Лираел. Там се долавяха заклинание за приковаване и затваряне, за защита и предупреждение. Дори и в полуразрушения си вид, то се опитваше да изпълни своето предназначение.
Това, което беше по-лошо, осъзна Лираел, бе, че макар символите да бяха много стари, заклинанието не беше просто отслабнало, както си бе помислила в началото. То беше разрушено едва наскоро, преди седмици, или може би месеци.
Насред стаята имаше ниска маса от черен прозрачен камък, една-единствена плоча, наподобяваща олтар. Тя също беше покрита с останките от някакво силно заклинание или магия. По гладката й повърхност танцуваха символи на Хартата, търсещи връзка с друг върховен символ на Хартата, който щеше да ги обедини завинаги. Ала този символ вече не беше там.
На масата имаше седем малки плинта, подредени в редица. Бяха изсечени от някаква бяла, лъскава кост, и всички бяха празни, с изключение на един. Върху третия отляво имаше малка фигура или статуетка.
Лираел се поколеба. Не можеше да разбере съвсем какво е това, но не желаеше да се приближава. Не и без да е разбрала повече за заклинанията, които са били разрушени тук.
Остана там известно време, вгледана в символите, ослушвайки се. Ала нищо не се промени, а стаята беше съвсем тиха.
Още една крачка напред, размишляваше Лираел, няма да промени нищо. Щеше да види какво има върху третата плочка и после да се оттегли.
Пристъпи по-близо и повдигна светещия кинжал.
В мига, в който кракът й докосна пода, разбра, че е допуснала грешка. Подът под нея й се стори странен и нестабилен. Последва ужасен трясък и внезапно и двете й стъпала пропаднаха през плота от тъмно стъкло, което тя погрешно бе взела за част от пода.
Лираел се стовари напред, едва успявайки да задържи кинжала си. Лявата й ръка падна на масата, инстинктивно сграбчвайки статуетката. Коленете й се удариха в ръба, където се срещаха стъклото и камъкът, изпращайки пронизваща болка чак до главата й. Стъпалата я смъдяха, порязани от стъклото.
Тя погледна надолу и видя нещо по-лошо от счупено стъкло и порязани крака, нещо, което мигновено я накара да се раздвижи, независимо от новите поражения, които щяха да й нанесат късовете.
Стъклото се оказа капак на дълъг, подобен на ковчег окоп, а в него лежеше нещо. Нещо, което в началото й заприлича на спяща гола жена. В следващия миг, изпълнена с ужас, Лираел видя, че ръцете му са дълги колкото краката, и са извити назад, с огромни нокти по краищата, наподобяващи тези на богомолка. То отвори очи и в тях пламнаха сребърни огньове, по-ярки и по-ужасни от всичко, което Лираел бе виждала досега.
Миризмата му беше още по-ужасна. Издайническият метален мирис на Свободната магия, който остави кисел вкус в устата и гърлото на Лираел, накара стомахът й да се преобърне от погнуса.
Съществото и Лираел помръднаха едновременно. Лираел се впусна обратно към коридора, когато то замахна с ужасните си, дълги нокти. Те не уцелиха и чудовището нададе разочарован вик, който никак не беше човешки и накара Лираел да хукне по-бързо, отколкото някога бе тичала в живота си, независимо от порязаните си крака.
Преди викът да е утихнал, тя се промъкваше през портата, вдишвайки с такава паника, че успя само на сантиметри. Вече зад нея, се обърна и размаха гривната си, като крещеше: „Затвори се! Затвори се!“.
Ала портата не се затвори и внезапно съществото се озова там, пъхнало единия си крак и противната си ръка през нея. За миг Лираел си помисли, че няма да успее да се промъкне през острите върхове на полумесеца, но то внезапно стана по-слабо и по-високо, а тялото му се огъваше като мека глина. Сребристите му очи искряха и то отвори устата си, пълна с покрити със сребро зъби, като облиза устни със сивия си език на жълти ивици, подобен на змиорка.
Лираел не остана да го гледа. Забрави за мишката. Забрави да стои настрана от вира и дървото. Просто тичаше в абсолютно права линия, изпотъпквайки цветята, а около нея се вдигаха облаци от маргаритки.
Продължаваше да тича, мислейки си, че всеки момент може да бъде сграбчена от някой подобен на кука нокът, който да я повали на земята. Не забави ход при външния коридор и спря точно навреме, за да не се удари във вратата. Там размаха гривната си и се промъкна, преди тя да се открехне едва-едва, изскубвайки всички копчета на жилетката й.
От другата страна, Лираел отново размаха гривната, наблюдавайки отворената врата с ококорените, изпълнени с болезнено очакване очи на теле, гледащо приближаващия се вълк.