Вратата престана да се отваря и бавно започна да се затваря отново. Лираел въздъхна и се строполи на колене, имайки чувството, че ще повърне. За миг затвори очи — и чу щракване, което не идваше от затварящата се врата.
Очите й се отвориха мигновено и тя видя една извита, насекомовидна кука, дълга колкото ръката й, да се промушва през широкия колкото пръст отвор. После се появи още една — и вратата започна да се отваря.
Устата на Лираел се спусна към свирката и нейният пронизителен вик отекна по протежението на спиралата. Ала нямаше кой да го чуе и когато ръката й се спусна към джоба с мишката, попадна на странна статуетка от мек камък, вместо на познатото сребърно тяло.
Вратата се разтресе, а пролуката се увеличи — очевидно съществото надделяваше над заклинанието, което се опитваше да я задържи затворена. Лираел се взираше в нея, неспособна да мисли за това, което й предстои да направи оттук нататък. Тя се огледа като обезумяла нагоре и надолу по коридора, сякаш се надяваше да получи някаква неочаквана помощ.
Ала такава не се появи и единственото, което успя да измисли беше, че каквото и да бе това същество, не биваше да го допуска в главната спирала. В съзнанието й отново изплуваха думите на библиотекарките за саможертвата, както и собственото й потиснато катерене по стълбата Стармаунт преди няколко месеца. Сега, когато смъртта изглеждаше много вероятна, тя осъзна колко много иска да живее.
Въпреки това, Лираел знаеше какво трябва да се направи. Изправи се и посегна към Хартата. Там, от безкрайния поток, извади всички символи, които знаеше за разбиване и взривяване, огън и разруха, блокиране, възпрепятстване и заключване. Те нахлуха в съзнанието й като потоп, по-ярки и по-заслепяващи от всяка светлина, толкова силни, че тя едва успя да ги вплете в заклинание. Ала по някакъв начин ги подреди както искаше и ги свърза с един главен символ с огромна мощ, която никога дотогава не бе дръзвала да използва.
Когато заклинанието беше готово, затворено в съзнанието й само чрез волята й, Лираел направи най-смелото нещо в живота си. Докосна вратата с една ръка, куката на чудовището с другата, и изрече главния символ на Хартата, за да активира заклинанието.
Глава осма
По Петата задна стълба
Докато говореше, през гърлото на Лираел премина топлина. От дясната й ръка към съществото лумна бял огън, а отляво се освободи някаква титанична сила, която затръшна вратата. Тя бе отхвърлена назад, прекатури се няколко пъти, докато главата й не се удари в каменния под с ужасен трясък, който незабавно я запрати в мрака.
Когато дойде на себе си, Лираел нямаше представа къде се намира. Усещането в главата й говореше, че през черепа й е преминал нагорещен тел. Освен това той беше някак мокър, а гърлото я болеше, сякаш бе покосена от много тежък грип. За миг си помисли, че лежи болна в леглото и скоро ще види леля Кирит или някое от другите момичета да се навеждат над нея с лъжица билково лекарство. После си даде сметка, че лежи върху студен камък, а не дюшек, и е напълно облечена.
Колебливо докосна главата си и пръстите й й показаха откъде идва влагата. Тя погледна ярката кръв и бе обзета от вълна от студ и замаяност, пронизала я от глава до пети. Опита се да извика за помощ, но гърлото я болеше прекалено силно. Нищо не излезе, само някакъв глух шум.
Сега си припомни какво се бе опитвала да направи, и замайването бе заменено от пристъп на неподправена паника. Опита се да повдигне глава, но беше прекалено болезнено, затова се превъртя настрани да погледне вратата.
Беше затворена, а от чудовището нямаше и следа. Лираел се взираше във вратата, докато нишките на дървото се замъглиха и вече не беше сигурна, че е затворена, а съществото си е отишло. Когато беше напълно сигурна, че е затворена, тя извърна глава и повърна, а киселият стомашен сок изгори вече раздразненото й гърло.
След това лежа неподвижно, опитвайки се да успокои дишането си и прескачащото си сърце. Последвалият задълбочен преглед на главата й разкри, че кръвта вече се съсирва, така че навярно не беше много сериозно. Изглежда гърлото й беше по-зле, увредено от изричането на главния символ на Хартата, за който не й бе достигнала сила или опит да го използва правилно. Опита се да каже няколко думи, но от устата й излезе само прегракнал шепот.
След това изследва краката си, но се оказа, че те са по-скоро издраскани, отколкото порязани, макар че по обувките й имаше толкова дупки, че се бяха превърнали в сандали. В сравнение с главата, краката й бяха добре, затова тя реши да опита да се изправи.