Това й отне няколко минути, въпреки че използваше стената за опора. После й трябваха още пет минути, за да се наведе отново, да вземе кинжала си и да го пъхне в ножницата.
След това физическо усилие, тя остана права известно време, докато се почувства достатъчно стабилна, за да огледа вратата. Беше затворена както трябва, без никаква пролука, и тя долови собственото си заклинание, както и магическото заключване на вратата, което я държеше затворена. Сега никой не можеше да излезе или да влезе, без да развали заклинанието на Лираел. Дори и главната библиотекарка щеше да има нужда от нея, за да го отмени.
Припомнила си за главната, Лираел събра всички скъсани копчета, които успя да открие, и смени червеното въже и печатите на вратата — въпреки че извикването на заклинание за разтопяване на восъка почти не беше по силите й. Когато приключи, измина няколко крачки по главната спирала, но се наложи да седне, тъй като беше твърде слаба, за да продължи.
Отпусна се тежко и потъна в нещо като полусъзнателна замаяност, неспособна да мисли за каквото и да било, или да прецени положението си. Седя дълго време, навярно дори час. После у нея се пробуди някаква вродена издръжливост и Лираел проумя къде се намира, като си даде сметка за състоянието си. Беше окървавена, покрита със синини, с изпокъсана жилетка без копчета, изгубила мишката за спешни случаи. Всичко това изискваше обяснение.
Изгубената мишка й напомни за статуетката. Ръцете й бяха много по-непохватни от обикновено, и тя дори се отчая, но все пак успя да измъкне дребната каменна фигурка от джоба си и да я постави в скута си.
Беше куче, както видя, изваяно от мек, сиво-син талк, приятен на допир. Кучето изглеждаше доста упорито, със заострени уши и остра муцуна. Но освен това то се усмихваше дружелюбно, а в ъгъла на устата му едва се подаваше езикът му.
— Здравей, куче — прошепна Лираел, а гласът й бе толкова слаб и дрезгав, че и тя самата едва го чуваше. Обичаше кучета, макар че в по-високите области на Глетчера нямаше такива. Разузнавачите имаха колиба за своите служебни кучета близо до голямата порта, а посетителите понякога водеха кучетата си в помещенията за гости и Долната трапезария. Лираел винаги поздравяваше гостуващите кучета, дори и когато бяха огромни кафяви хрътки с покрити с шипове каиши. Те винаги бяха добронамерени с нея, често дори повече от господарите си, които се ядосваха, когато Лираел говореше само с техните кучета, но не и с тях самите.
Лираел държеше кучешката статуетка и се питаше какво да прави. Дали да разкаже на Имши или на някой друг по-висшестоящ за съществото, което беше на свобода в стаята с цветната леха? И да си признае, че е пробудила допълнителните главни заклинания в гривната си?
Тя седя там цяла вечност, обмисляйки различни идеи, докато чешеше каменната глава на кучето, сякаш беше истинско миниатюрно животно. Да каже истината вероятно беше най-правилното нещо, но тогава почти със сигурност щеше да загуби работата си — а да се върне отново в детската група и при омразната синя туника щеше да бъде непоносимо. За пореден път се замисли над идеята, че смъртта би могла да й осигури изход, но след като едва не беше убита от куките на онова същество, идеята за самоубийство ставаше още по-непривлекателна отпреди.
Не, реши Лираел. Беше си навлякла неприятности и щеше да се измъкне от тях. Щеше да разбере що за същество е това, щеше да научи как да го победи и щеше да го направи. Не би могло да излезе дотогава, или поне така се надяваше. А и никой от останалите не можеше да влезе, така че нямаше да представлява опасност за останалите библиотекарки.
Така й оставаше само да обясни порязванията по главата си, изподраните си крака, синините, изгубената мишка, изчезналия глас и общия безпорядък. Всичко това навярно би могло да бъде постигнато с един-единствен гениален план. Какъвто Лираел нямаше.
— А защо да не вървя и да мисля — прошепна тя на кучето статуетка. Действаше й странно успокояващо да разговаря с кучето и да го държи в ръка. Погледна го как седи, увило опашка около задните си крака, вдигнало глава и с изправени предни крака, сякаш чакаше господарката си. — Ще ми се да имах истинско куче — добави Лираел, стенейки, докато се изправяше и бавно започна да върви по спираловидния коридор. После спря и погледна към статуетката, а в съзнанието й разцъфна внезапна необуздана мисъл. Можеше да създаде привидение на Хартата с вид на куче, сложно привидение, което да може да лае и всичко останало. Щеше да й трябва само „За създаването на привидения“ и може би „Създаване и управление на магически същества“. И двете бяха заключени, естествено, но Лираел знаеше къде ги съхраняват. Дори можеше да направи привидението с вида на прекрасната кучешка статуетка.