Лираел се усмихна при мисълта да има свое собствено куче. Истински приятел, някой, с когото щеше да може да си говори, без да й задава въпроси или да й отговаря. Любящ и мил приятел. Тя отново пъхна статуетката в джоба на жилетката си и продължи да върви, накуцвайки.
След около стотина метра спря внезапно, мислейки си как да създаде привидение и започна да се тревожи за това как щеше да разбере що за същество е видяла в стаята с цветята. В библиотеката имаше бестиарии, тя го знаеше, но откриването и получаването на достъп до тях би могло да се окаже проблем.
Продължи да мисли за това още стотина метра, преди да разбере, че има далеч по-неотложен проблем. Трябваше да измисли обяснение за своите контузии и изгубената мишка, като ограничи до минимум лъжите. Чувстваше, че дължи много на библиотеката и не мислеше, че ще може да излъже, ако се стигнеше до тежки разпити от главната библиотекарка или някой друг с нейния ранг.
Мишката беше най-трудната част. Тя спря да се движи, за да опита да мисли по-ясно, и с изненада установи, че тялото й е имало голяма нужда от тази почивка. Обикновено по цял ден тичаше из библиотеката, нагоре-надолу по спиралата, изкачваше се и слизаше по стълби, влизаше и излизаше от стаи. Сега едва успяваше да се движи с огромно усилие на волята.
Можеше да обясни раната на главата си с падане, мислеше си Лираел, за пореден път опипвайки резката. Беше престанала да кърви, но косата й беше сплъстена от кръв и усещаше как се надига цицина.
Продължително падане, придружено от пронизителен вик, можеше да обясни и зачервеното й гърло. При подобно падане беше възможно копчетата й да са се откъснали, а мишката също лесно можеше да бъде.
Стъпалата, реши Лираел. Падането по стълби най-добре би обяснило всичко. Особено ако някой я откриеше в долната част на стълбите, за да не се налага да дава повече обяснения.
Беше й нужно още съвсем малко време, за да си даде сметка, че Петото задно стълбище между главната спирала и младежкото помещение би било най-вероятното място, където да е претърпяла злополука. Дори можеше да вземе чаша вода от мемориалната чешма „Зали“ по пътя. Разбира се, не беше позволено да се изнасят чаши, но това вероятно беше бонус. То щеше да даде на всички — най-вече на леля Кирит — повод, за който да я смъмрят, и те нямаше да търсят по-сериозни престъпления. А една счупена чаша би могла да обясни издрасканите й крака.
Единственото, което трябваше да направи сега, беше да отиде там без да среща никого по пътя. Ако можеше да се съди по последните извънредно големи сбирки на Стражата, тази от хиляда петстотин шейсет и осма нямаше да продължи дълго. Имаше недвусмислена връзка между големината на определен караул и неговата продължителност. Обикновеният четиридесет и девети продължаваше девет дни, откъдето идваше и името му. Но когато участваха повече хора, Клеър се завръщаха много по-бързо. Последната Стража беше наложила отсъствието на участващите в нея Клеър за по-малко от ден.
Колкото повече се приближаваше към младежкото помещение, толкова повече се увеличаваше опасността да се натъкне на младежи или други хора, които не участваха в Стражата. Лираел реши, че ако наистина срещне някого, просто ще падне в несвяст, надявайки се, че който и да е минувачът, няма да прояви прекалено любопитство.
Ала тя не срещна никого, преди да се отклони от спиралата, взе своята чаша вода от чешмата „Зали“, премина през постоянно отворените каменни врати на петата библиотечна площадка и стигна до Петото задно стълбище. Това беше тясно, кръгло стълбище, което не се използваше особено, тъй като свързваше Библиотеката със западната част на младежкото помещение.
Лираел уморено изкачи първата половин дузина стъпала до мястото, където те започваха да се вият навътре. После хвърли чашата на земята, сепвайки се, когато се счупи. След това трябваше да избере къде да легне, за да изглежда така, сякаш наистина е паднала по стълбите. От това й се зави свят, така че се наложи да седне. А веднъж седнала, изглеждаше съвсем естествено да подпре главата си на горното стъпало, използвайки за възглавница протегнатата си ръка.
Знаеше, че трябва да се намести артистично върху долната площадка, като очевидна жертва на падане, но всичко това й се струваше прекалено трудно. Силата, която я беше поддържала до този момент, я бе напуснала. Не можеше да се изправи. Беше много по-лесно да заспи. Чуден сън, в който нямаше да я измъчват никакви неприятности…