Лираел се събуди от глас, който настоятелно викаше името й, и два пръста, които проверяваха пулса на врата й. Този път се свести много бързо, правейки гримаса, когато болката се завърна.
— Лираел! Можеш ли да говориш?
— Да — прошепна тя, а гласът й бе все така тих и необичайно дрезгав. Беше дезориентирана. Последният й спомен бе как лежи на стълбите, а сега се беше проснала на земята. Осъзна, че се намира на площадката и изглежда много повече като жертва на падане, отколкото би успяла да симулира сама. Сигурно се беше подхлъзнала, след като бе припаднала.
Една първа помощник-библиотекарка, облечена в синя жилетка, се бе надвесила над нея, внимателно взирайки се в лицето й. Лираел примигна и се запита защо тази странна особа движи ръката си напред-назад пред очите й. Но в крайна сметка това не беше странна особа. Това беше Амърейн, с която тя бе работила за няколко дни през миналия месец.
— Какво се е случило? — попита Амърейн загрижено. — Усещаш ли да имаш нещо счупено?
— Ударих си главата — прошепна Лираел и усети как от очите й бликват сълзи. Досега не беше плакала, но сега не можеше да спре и цялото й тяло започна да се тресе, независимо колко силно се опитваше да запази спокойствие.
— Усещаш ли нещо счупено? — повтори Амърейн. — Боли ли те нещо друго, освен главата?
— Н-не — проплака Лираел. — Нямам нищо счупено.
Амърейн изглежда не се довери на мнението на Лираел, защото много внимателно опипа цялото й тяло по ръцете и краката и нежно притисна пръстите и стъпалата й. Тъй като Лираел не изпищя и очевидно нямаше ожулени кости или анормални подутини или отоци, Амърейн й помогна да се изправи.
— Хайде — каза тя мило. — Ще ти помогна да стигнеш до болницата.
— Благодаря — прошепна Лираел, обгръщайки с ръка раменете на Амърейн, оставяйки я да поеме по-голямата част от тежестта й. Другата си ръка пъхна в джоба, а пръстите й обгърнаха малкото каменно куче, чиято гладка повърхност й донесе утеха, докато Амърейн я водеше към болницата.
Глава девета
Същества от Нейджи
В началото Лираел си мислеше, че ще излезе от болницата за ден. Но дори три дни след нейното „падане“, тя едва успяваше да говори и беше изгубила цялата си енергия, като дори не желаеше да става. Докато болката в главата и гърлото отслабваше, страхът се настаняваше навсякъде другаде, изсмуквайки силите й. Страхът от чудовището със сребристи очи и подобни на куки ръце, което тя почти виждаше да я чака сред червените маргаритки. Страхът от това, че ще разкрият престъпленията й, принуждавайки я да изгуби работата си. Страхът от самия страх, един порочен кръг, който я изтощаваше и изпълваше и малкото сън, който можеше да си позволи, с кошмари.
На сутринта на четвъртия ден, главната лечителка скръцна със зъби и се намръщи заради липсата на подобрение у пациентката. Тя повика друга лечителка, която да погледне Лираел, което тя търпеливо понесе. Двете решиха, в присъствието на Лираел, че ще се наложи да повикат Филрис от нейната стая на сънищата долу.
Лираел нервно потрепна, когато чу това. Освен всичко останало, Филрис беше управител на болницата, и най-възрастната представителка на рода Клеър, която още беше сред живите. През целия живот на Лираел, Филрис бе прекарала по-голямата част от времето си в своята стая на сънищата, и най-вероятно работеше и в болницата, макар момичето никога да не я бе виждало и в двата случая, когато бе прието в болницата като дете.
Тя никога не беше виждала нито една от много старите Клеър, онези, които бяха достатъчно възрастни, за да се оттеглят в свои стаи на сънищата. Те се нуждаеха от подобни помещения, защото с напредването на възрастта ситуацията със зрението ставаше все по-сложна и то изпращаше все повече видения, но на по-малки епизоди, които не можеха да се контролират, дори и с фокусиращата сила на леда и Деветдневната стража. Беше нещо обичайно някои от по-старите Клеър да възприемат само тези откъслечни бъдещи епизоди, без изобщо да са в състояние да се впишат в настоящето.
Само че, когато Филрис пристигна час по-късно, тя дойде сама и очевидно нямаше нужда от помощ в традиционния свят. Лираел я огледа подозрително, виждайки една ниска, дребна жена, чиято коса беше бяла като снега по върховете на Стармаунт, а кожата й наподобяваше древен пергамент. Вените отдолу образуваха деликатни фигурки по лицето й, съответстващи на бръчките, образувани от дълбоката старост.
Тя прегледа Лираел от глава до пети, без да говори, а сухите й като хартия ръце нежно я подтикваха да се движи в необходимата посока. Накрая погледна гърлото на момичето, взирайки се в него известно време, а някаква дребна дрънкулка, излъчваща светлина от магията на Хартата, се развяваше на сантиметри от скованата челюст на Лираел. Когато най-сетне Филрис приключи, тя отпрати лечителката от отделението и седна край леглото й. Помежду им надвисна мълчание, защото сега отделението беше празно. Останалите седем легла бяха свободни.