Накрая Лираел издаде звук, наподобяващ нещо средно между прокашляне и ридание. Тя отметна косата от лицето си и нервно погледна Филрис — и потъна сред погледа на бледо сините й очи.
— Значи ти си Лираел — каза Филрис. — Лечителката ми каза, че си паднала по стълбите. Но аз не мисля, че гърлото ти е пострадало от писък. Честно казано, изненадана съм, че си още жива. Не познавам друга Клеър на твоята възраст — и малцина на каквато и да било друга възраст — които да са успели да изрекат подобен символ, без да бъдат погълнати от него.
— Как? — изграчи Лираел. — Как познахте?
— Опит — отвърна безизразно Филрис. — Работила съм в тази болница повече от сто години. Ти не си първата Клеър, която виждам да е пострадала от ефектите на опитите да сътвори свръхамбициозна магия. Освен това ми е любопитно да разбера как си успяла да се сдобиеш с останалите контузии едновременно с това, особено след като стъклото, което изровихме изпод краката ти е от чист кристал, и със сигурност не съвпада с това от чашите на чешмата Зали.
Лираел преглътна, но не проговори. Мълчанието се завърна. Филрис чакаше търпеливо.
— Ще изгубя работата си — прошепна Лираел накрая. — Ще ме изпратят обратно в помещението.
— Не — каза Филрис, хващайки ръката й. — Това, което си кажем тук, няма да напусне пределите на тази стая.
— Държах се като глупачка — каза дрезгаво Лираел. — Издадох една тайна. Нещо опасно — опасно за всички. За всички Клеър.
— Хмф! — изсумтя Филрис. — Едва ли е толкова сериозно, след като не е причинило нищо през последните четири дни. Освен това, „всички Клеър“ могат да се грижат за себе си заедно много добре. Ти си тази, за която се тревожа. Ти допускаш страха да застане между теб и твоето подобрение. А сега започни от началото и ми разкажи всичко.
— И няма да кажеш на Кирит? Или на главната? — попита отчаяно Лираел. Ако Филрис кажеше на някого, щяха да я изгонят от библиотеката, а тогава нямаше да има нищо. Съвсем нищо.
— Ако имаш предвид Вансел, не, няма — отвърна Филрис. Тя потупа Лираел по ръката и добави: — Няма да кажа на никого. Особено след като достигам до извода, че отдавна е трябвало да те нагледам, Лираел. Нямах представа, че си нещо повече от дете… но разкажи ми. Какво се случи?
Бавно, с толкова тих глас, че Филрис трябваше да се наведе по-близо, Лираел й разказа. За рождения си ден, за това как се бе качила на терасата, за срещата със Санар и Риел, за работата, която й бяха дали и колко много й бе помогнало това. Разказа на Филрис как е пробудила заклинанията в гривната си, за слънчевата експлозия и вратите с полумесеца. Гласът й стана още по-тих от ужаса, докато говореше за ковчега със стъклен похлупак. За статуетката на кучето. Усилията по спиралата и плановете, които си бе направила, докато умът й блуждаеше. За фалшивото падане.
Двете разговаряха повече от час, Филрис задаваше въпроси, изваждайки наяве всички страхове, надежди и мечти на Лираел. Накрая Лираел се чувстваше в покой със себе си и вече не изпитваше страх, отървала се от цялата натрупана болка и мъка, които я изпълваха.
Когато Лираел приключи разказа си, Филрис поиска да види кучешката статуетка. Лираел измъкна дребното каменно куче изпод възглавницата и с неохота й го подаде. Беше се привързала много към него, защото то бе единственото нещо, което я успокояваше по някакъв начин, а тя се боеше, че Филрис ще й го отнеме или ще й каже, че трябва да го върне в библиотеката.
Старата жена хвана статуетката с две ръце и я обгърна така, че само муцунката й се виждаше, щръкнала между съсухрените й пръсти. Тя дълго се взира в нея, после въздъхна дълбоко и й я подаде обратно. Лираел я взе, изненадана от топлината, която бе придобил камъка от ръцете на жената. Филрис все така не помръдваше и не проговори, докато Лираел не се изправи в леглото, привличайки вниманието й.
— Съжалявам, Лираел. Благодаря ти, че ми каза истината. И затова че ми показа кучешката статуетка. Измина много време, толкова много, че си мислех, че ще изчезна в бъдещето, твърде ядосана, за да видя как това се случва.
— Какво искаш да кажеш? — попита разтревожено Лираел.
— Видях твоето кученце преди много време — обясни Филрис. — Когато зрението ми все още беше ясно. Това беше последното видение с ненарушена цялост, което ме споходи. Видях една стара, стара жена, която се взираше внимателно в малко каменно куче, което стискаше в ръце. Бяха ми нужни много години, за да разбера, че старицата съм била аз.