— Видя ли и мен? — попита Лираел.
— Видях само себе си — каза спокойно Филрис. — Боя се, че това означава, че повече няма да се срещнем. Бих искала да ти помогна да победиш съществото, което си освободила, със съвет, ако не с дела, защото се страхувам, че трябва да се разправиш с него колкото можеш по-скоро. Подобни същества не се пробуждат без причина, или без нечия помощ. Освен това ми се ще да видя твоето кучешко привидение. Съжалявам, че това няма да стане. Ала най-много съжалявам, задето не съм живяла достатъчно в настоящето през последните петнайсет години. Трябваше да те срещна по-рано, Лираел. Един от недостатъците на Клеър е, че понякога забравяме отделните хора и пренебрегваме проблемите им, защото знаем, че всички подобни неща отминават.
— Какво искаш да кажеш? — попита Лираел. За първи път в живота си тя се успокояваше от това да говори с някого за себе си, за живота си. Сега й се струваше, че това е само едно примамливо усещане за близостта, на която се радваха другите хора, сякаш тя беше обречена никога да не притежава онова, което останалите Клеър приемаха за даденост.
— Всяка Клеър получава дарбата да види някаква поличба за собствената си смърт, макар не и самата смърт, защото няма човек, който би понесъл това бреме. Преди близо двайсет години видях себе си и твоето кученце и след време разбрах, че това видение е предрекло последните ми дни.
— Но аз се нуждая от теб — каза Лираел, плачейки, обгръщайки с ръце крехката фигура. — Имам нужда от някого! Не мога да продължа да бъда сама!
— Можеш и ще го направиш — каза Филрис ожесточено. — Нека кучето бъде твой другар, приятелят, от който имаш нужда. Трябва да научиш повече за съществото, което си освободила, и да го унищожиш! Проучи библиотеката. Не забравяй, че докато Клеър могат да виждат в бъдещето, останалите го създават. Усещам, че ти ще бъдеш създател, а не наблюдател. Трябва да ми обещаеш, че ще бъде така. Обещай ми, че няма да се предадеш. Обещай ми, че никога няма да изгубиш надежда. Сътвори бъдещето си, Лираел!
— Ще се опитам — прошепна Лираел, усещайки как свирепата сила на Филрис се влива в нея. — Ще се опитам.
Филрис сграбчи ръката й, по-силно, отколкото Лираел очакваше от тези тънки и остарели пръсти. После я целуна по челото, изпращайки трептяща енергия през нейния символ на Хартата, през цялото й тяло и до подметките на обувките й.
— Никога не съм била близка с Ариел или нейната майка — каза тихо Филрис. — Предполагам, че прекалено се вживях в ролята на Клеър, прекалено бях погълната от бъдещето. Радвам се, че не закъснях с разговора си с теб. Сбогом, моя прапраправнучке. Не забравяй обещанието си!
При тези думи, тя излезе от помещението, горда и с изправен гръб, така че човек, който не знаеше колко е стара, никога не би допуснал, че е работила в тези отделения повече от сто години, и е живяла още петдесет.
Лираел никога повече не видя Филрис. Тя плака с множеството други момичета на Сбогуването в залата, забравила за непоносимостта си към новата синя туника, и почти без да забелязва, че стърчи с цяла глава над всички останали деца и много от облечените в бяло Клеър, които наскоро се бяха пробудили за своята дарба.
Не беше сигурна колко е плакала за Филрис и колко за себе си, че е останала отново сама. Изглежда беше орисана да няма никакви близки приятели. Само безброй братовчедки и една леля.
Ала Лираел не забрави думите на Филрис и на следващия ден се върна на работа, макар че гласът й бе все така слаб и леко накуцваше: След седмица успя тайно да се сдобие с копия от „За създаването на привидения“ и „Невероятни привидения за седемдесет дни“, тъй като се оказа твърде трудно да измъкне „Създаване и управление на магически същества“ от заключената й кутия. Бестиариите също се оказаха проблемни, тъй като всички, които успя да открие, бяха приковани към лавиците. Тя се ровеше в тях, когато наоколо нямаше никой, но без особено успех. Очевидно, щеше да й отнеме известно време да разбере точно какво е било онова същество.
Винаги, когато можеше, тя минаваше покрай вратата със слънцето и проверяваше заклинанието си, уверявайки се, че магията е останала, приковавайки вратата, пантите и ключалката към заобикалящия ги камък. Тогава страхът неизменно я обземаше и понякога тя си мислеше, че долавя острата миризма на Свободната магия, сякаш чудовището стоеше от другата страна на вратата, разделено от нея само от тънката преграда на дървото и заклинанието.