Когато заклинанието приключеше, сребърният тел, кехлибарените копчета и сплетената кучешка козина щяха да изчезнат, заменени от малко кученце с магическа плът. То щеше да изглежда като истинско куче до мига, в който човек се приближи до него достатъчно, за да види символите на Хартата, от които е съставено, но тя нямаше да може да го докосва. Да докоснеш повечето привидения наподобяваше допира до вода: кожата поддаваше и се преобразуваше около онова, което я бе докоснало. Единственото, което усещаше докосващият, беше изтръпването и топлината на символите на Хартата.
Лираел седна с кръстосани крака до макета от сребърен тел и започна да опразва съзнанието си, бавно поемайки дъх, изтласквайки въздуха толкова надалеч, че стомахът й се разширяваше, когато въздухът достигаше дъното на дробовете й.
Тъкмо се канеше да посегне към Хартата и да започне, когато погледът й бе привлечен от малкото каменно куче върху бюрото. То изглеждаше някак самотно там горе, сякаш се чувстваше изоставено. Лираел импулсивно се изправи, постави го в скута си и отново седна на пода. Малката статуя се наклони леко, но остана изправена, вгледана в своето копие от сребърен тел.
Лираел вдиша още няколко пъти и започна отново. Беше написала символите, от които имаше нужда, с помощта на безопасното стенографско писмо, което използваха всички Магове, за да записват символите на Хартата. Ала онези листа стояха до нея, все така прилежно подредени в купчина. Тя установи, че първите символи се появяват безпроблемно, а тези след тях сякаш сами избираха кога да изникнат. От потока на Хартата изскачаше символ след символ, които се вливаха в съзнанието й, а после го напускаха също толкова бързо, поемайки към кучето от сребърен тел в дъга от златисти мълнии.
Докато през тялото й преминаваха все повече символи, Лираел изпадаше във все по-дълбоко състояние на транс, без да осъзнава почти нищо друго, освен Хартата и символите, които я изпълваха. Златната мълния се превърна в солиден мост от светлина — от протегнатите й ръце до сребърните нишки, който с всяка изминала секунда ставаше все по-ярък. Лираел затвори очи, за да се предпази от този ослепителен блясък, и усети как се плъзва по ръба на съня, докато съзнанието й почти спеше. Между символите в ума й трескаво се движеха образи. Образи на кучета, много кучета, с най-различни форми, цветове и размери. Лаещи кучета. Кучета, тичащи след хвърлени пръчки. Кучета, които отказваха да тичат. Палета, които се олюляваха върху неуверените си лапички. Стари кучета, които се изтръскваха изправени.
Щастливи кучета. Тъжни кучета. Гладни кучета. Тлъсти, задрямали кучета.
В съзнанието й проблясваха още и още образи, докато Лираел си даде сметка, че е зърнала картини от всички кучета, които някога бяха живели на този свят. Ала символите на Хартата продължаваха да отекват. Отдавна беше забравила накъде се е насочила, или кои символи следват, а златистата светлина беше твърде ярка, за да види каква част от привидението е завършена.
Символите продължаваха да се леят. Лираел осъзна, че не само не знае кой от тях й предстои да използва — тя дори не знаеше какви символи преминават през главата й! От нея към привидението се лееха странни, непознати знаци. Могъщи знаци, които разтърсваха тялото й, когато го напускаха, изтласквайки всичко останало от съзнанието й заради бързото си преминаване.
Лираел отчаяно се опита да отвори очи, да види какво вършат символите — ала блясъкът вече бе ослепителен и горещ. Опита да се изправи, да насочи потока от символи към стената или тавана. Ала тялото й бе сякаш откъснато от ума. Усещаше всичко, но краката и ръцете й не помръдваха, сякаш се опитваше да се пробуди в края на някой сън.
Символите продължаваха да прииждат, след което ноздрите на Лираел доловиха ужасната, безпогрешна воня на Свободната магия, и тя разбра, че нещо се бе объркало ужасно и непоправимо.
Опита да извика, но от устата й не излезе звук, само символите на Хартата, които изскачаха към златистото сияние. Те продължаваха да се леят и от пръстите й, да се роят в очите й, сливайки се със сълзите й, които се превръщаха в пара, докато падаха.
Все повече символи протичаха през тялото на Лираел, през сълзите и безмълвните й писъци. Те се рояха като безкраен поток от ярки пеперуди, прогонени през градинска порта. Ала дори и когато хилядите символи се отправяха към ярката светлина, миризмата на Свободната магия се усили, и в центъра на златистото сияние се образува пращяща бяла светлина, толкова ярка, че озаряваше и затворените клепачи на Лираел, пронизвайки насълзените й очи.
Прикована неподвижна от потока от Свободна магия, тя не можеше да направи нищо, докато бялата светлина се усилваше, приглушавайки яркото златисто сияние на въртящите се символи. Това беше краят, знаеше го. Каквото и да бе направила сега, то беше много, много по-лошо от освобождаването на стилкън; толкова по-лошо, че дори не успяваше да го проумее. Знаеше само, че символите, които сега преминаваха през тялото й, бяха много по-стари и по-могъщи от всичко, което някога бе виждала. Дори и Свободната магия пред нея да пощадеше живота й, символите на Хартата щяха да я изгорят като шушулка.