Само че, осъзна тя, те не й причиняваха болка. Или беше в шок и вече умираше, или символите наистина не я нараняваха. Всеки един от тях би я убил, ако опиташе да ги използва при обикновени обстоятелства. Ала през тялото й вече бяха преминали няколкостотин, а тя още дишаше. Не беше ли така?
Уплашена от мисълта, че може би не е така, Лираел съсредоточи цялата си останала енергия върху дишането — тъкмо когато огромният поток от символи внезапно спря. Тя усети как връзката й с Хартата се прекъсва, когато последният символ отскочи към кипящата маса от злато и бяла светлина, които някога представляваха нейното куче от сребърен тел. Дъхът й се появи с неочаквана сила и тя изгуби равновесие, катурвайки се назад. В последния момент се хвана за ръба на лавицата с книги, като едва не я преобърна върху себе си. Ала лавицата не се стовари отгоре й и тя побърза да седне, готова да използва наскоро напълнените си дробове, за да извика.
Викът й бе потушен в зародиш. Там, където Свободната магия и символите на Хартата се бяха сражавали в своето искрящо, бушуващо сияние, сега имаше глобус от пълен мрак, който заемаше мястото, на което преди се намираха теленото куче и бюрото. Ужасната миризма на Свободната магия също бе изчезнала, заменена от някакъв влажен животински мирис, който Лираел не успя да определи точно.
Върху черната повърхност на глобуса се появи една миниатюрна, подобна на точка звезда, после още една, и още една, докато накрая вече не беше тъмно, а навсякъде бе пълно със звезди, като в ясно нощно небе. Лираел се взираше в него, хипнотизирана от тях. Те ставаха все по-ярки и тя бе принудена да примигне.
В мига, в който го направи, глобусът изчезна, а на негово място се появи куче. Не някакво миловидно и пухкаво привидение на Хартата на пале, а високо до кръста й черно-кафяво псе, което изглеждаше съвсем истинско, включително до внушителните си зъби. То не притежаваше нито една от особеностите на привидение. Единственият намек за магическия му произход беше дебелата каишка около врата, осеяна с повече символи на Хартата, отколкото Лираел беше виждала някога.
Кучето изглеждаше съвсем като реалистична, дишаща версия на каменната статуетка. Лираел се взираше в съществото, а после погледна скута си.
Статуетката беше изчезнала.
Тя отново погледна нагоре. Кучето си стоеше там и чешеше ухото си със задния си крак, притворило съсредоточено очи. То беше мокро до кости, сякаш току-що се бе къпало.
Внезапно кучето престана да се чеше, изправи се, изтръска се и обля с капчици мръсна вода цялата Лираел и кабинета й. После бавно прекоси стаята и облиза лицето на вцепененото момиче, а езикът му несъмнено беше на истинско куче, а не на някакво привидение на Хартата.
Когато това не предизвика реакция, то се озъби и заяви:
— Аз съм Падналото куче. Или Падналата кучка, ако държиш на точността. Кога ще се поразходим?
Глава единадесета
В търсене на подходящия меч
Разходката, на която отидоха Лираел и Падналото куче в онзи ден, беше първата от много подобни, макар че Лираел така и не си спомни къде са ходили, или какво е казала, или какво е отвърнало кучето. Единственото, което помнеше, беше, че остана в същото замаяно състояние, в което бе изпаднала, когато удари главата си — само че този път не се беше контузила.
Не че това имаше значение, защото Падналото куче никога не отговаряше на въпросите й. По-късно Лираел ги повтаряше отново и получаваше различни уклончиви отговори. Най-важните въпроси: „Кой си ти? Откъде дойде?“ — получиха най-различни отговори, като започнем с: „Аз съм Падналото куче“ и „От другаде“, а понякога и красноречивото: „Аз съм твоето куче“ и „Ти ми кажи — заклинанието беше твое.“
Освен това кучето отказваше или не беше в състояние да отговори на въпроси за своята природа. В много отношения то изглеждаше съвсем като истинско, въпреки че говореше. Поне в началото.
През първите две седмици, които прекараха заедно, то спеше в кабинета на Лираел под новото бюро, което тя бе принудена да открадне. Нямаше представа какво се бе случило с нейното бюро, тъй като от него не остана и къс след внезапното появяване на кучето.