Кучето ядеше храната, която Лираел крадеше от трапезарията или кухните. Разхождаше се с Лираел четири пъти дневно из най-безлюдните коридори и стаи, които тя успяваше да открие, едно максимално изнервящо занимание, въпреки че кучето някак успяваше да се скрие в последния момент всеки път, когато Клеър приближаваха. То беше дискретно и в други отношения, като винаги избираше тъмни и безлюдни ъгли за тоалетна — въпреки че обичаше да напомня на Лираел за този факт, макар че неговата човешка приятелка отказваше да помирише резултата.
Всъщност, с изключение на каишката, осеяна със символи на Хартата и факта, че можеше да говори, Падналото куче наистина имаше вид на доста голямо куче с неизяснен произход и странно потекло.
Но, естествено, не беше така. Една вечер Лираел се промъкна в кабинета си и завари кучето да чете на пода. То прелистваше страниците на голяма сива книга, която тя не беше виждала, с една лапа — лапа, която беше станала по-дълга и от нея се разклоняваха три невероятно гъвкави пръста.
Кучето вдигна поглед от книгата, когато предполагаемата му господарка застина на вратата. Лираел можеше да мисли единствено за думите в книгата на Нейджи, за течната форма на стилкън — и за начина, по който съществото с ръце като куки се беше протегнало и намалило размерите си, за да се промъкне през вратата, охранявана от полумесеца.
— Ти си творение на Свободната магия — изстреля тя, бъркайки в джоба на жилетката си, за да извади мишката с часовников механизъм, докато устните й търсеха свирката на ревера. Този път нямаше да сгреши. Щеше незабавно да повика помощ.
— Не, не съм — възмути се кучето, а ушите му щръкнаха от негодувание, докато лапата му възвърна нормалните си размери. — Определено не съм творение. Аз съм част от Хартата не по-малко от теб самата, макар и със специални характеристики. Погледни каишката ми! И аз със сигурност не съм стилкън или каквато и да било друга от стотиците му разновидности.
— Какво знаеш за стилкън? — попита Лираел. Тя все така не влизаше в кабинета, а мишката с часовников механизъм беше в готовност в ръката й. — Защо спомена точно него?
— Чета много — отвърна кучето и се прозя. После подуши с нос, а очите му светнаха от очакване. — Кокал от бут ли държиш?
Лираел не отговори, но премести увития в хартия предмет в лявата си ръка зад гърба.
— Как разбра, че точно в този момент си мисля за стилкън? А и не съм сигурна, че ти самият не си един от тях, или дори нещо още по-лошо.
— Пипни каишката ми! — възмути се кучето и се втурна напред, облизвайки се. Очевидно разговорът, който водеха в момента, не беше толкова интересен, колкото перспективата за храна.
— Как разбра, че мисля за стилкън? — повтори Лираел, като бавно и внимателно наблягаше на всяка дума. Тя държеше кокала над главата си, докато говореше, наблюдавайки как главата на кучето се накланя назад, за да проследи движението. Несъмнено едно създание на Свободната магия не би проявило толкова голям интерес към един кокал.
— Досетих се, защото ти очевидно доста мислиш за стилкън — отвърна кучето, като посочи с лапа книгите върху бюрото. — Изучаваш всичко, необходимо за възпирането на един стилкън. Освен това, вчера написа четиринадесет пъти думата „стилкън“ върху листа, който изгори. Прочетох на обратно върху попивателната. А и подушвам заклинанието ти върху вратата, както и онзи стилкън, който се спотайва зад нея.
— Излизал си сам навън! — възкликна Лираел. Забравила, че се страхува от онова, което представляваше кучето, тя нахълта вътре, затръшвайки вратата зад себе си. В това време изпусна мишката, но не и кокала.
Мишката отскочи два пъти и се приземи в краката на кучето. Лираел стаи дъх, ясно осъзнавайки, че вратата зад гърба й е вече затворена, а това би забавило много мишката, ако се нуждаеше от помощта й. Ала кучето не изглеждаше опасно, а и с него се говореше толкова по-лесно, отколкото с хората… с изключение на Филрис, но нея вече я нямаше.
Падналото куче подуши мишката в един миг, изпълнен с въодушевление, после я отблъсна с нос и отново насочи вниманието си към кокала.
Лираел въздъхна, взе мишката и я постави обратно в джоба си. Разгъна кокала и го даде на кучето, което незабавно го грабна и го скри в един далечен ъгъл под бюрото.
— Това е вечерята ти — каза Лираел, бърчейки нос. — Най-добре я изяж, преди да се е вмирисала.
— Ще я изнеса навън и по-късно ще я заровя в леда — отвърна то. Поколеба се и леко наведе глава, преди да добави: — Освен това, всъщност не се налага да ям. Просто ми харесва.