— Моля? — възкликна Лираел, отново сърдита. — Искаш да кажеш, че съм крала храна напразно?! Ако ме бяха хванали и…
— Не е напразно! — прекъсна я кучето, приближавайки се, за да потърка глава в бедрото на Лираел и да я погледне с широките си, умоляващи очи. — Заради мен. А и аз много го оценявах. Сега наистина трябва да докоснеш каишката ми. Тя ще ти покаже, че не съм стилкън, нито маргрю, нито хиш. Можеш и да ми почешеш врата едновременно с това.
Лираел се поколеба, но кучето толкова много приличаше на милите кучета, които тя чешеше, когато посещаваха трапезарията, че ръката й почти автоматично се озова на гърба му. Усети топлата кучешка кожа и копринената къса козина и започна да чеше гърба на кучето към шията. Кучето потръпна и промърмори:
— Малко по-нагоре. Наляво. Не, в обратната посока. Аа-хх!
После Лираел докосна каишката само с два пръста — и мигновено изхвръкна от целия свят. Единственото, което виждаше, чуваше и усещаше бяха символите на Хартата, навсякъде около себе си, сякаш по някакъв начин се бе озовала вътре в нея. Под ръката й нямаше кожена каишка, нито Куче, нито кабинет. Нищо, освен Хартата.
После внезапно отново се върна в своя свят, замаяна и с подкосени крака. Двете й ръце чешеха кучето под брадичката, без самата тя да знае как са се озовали там.
— Твоята каишка — каза Лираел, когато възвърна равновесието си. — Каишката ти е като камък на Хартата — път към Хартата. И все пак аз съзрях Свободна магия в твоето създаване. Тя трябва да е някъде тук… нали?
Тя замълча, но кучето не отвърна, докато Лираел не престана да го чеше. После извърна глава и подскочи, ближейки Лираел по отворената уста.
— Ти имаше нужда от приятел — каза, докато Лираел пръскаше слюнки и бършеше устата си с двата ръкава. — И аз дойдох. Това не ти ли е достатъчно? Знаеш, че каишката ми е творение на Хартата и независимо какво друго същество съм, това ще ограничи действията ми, дори и да исках да ти навредя. А ние наистина трябва да се справим с един стилкън, не е ли така?
— Да — призна Лираел. Водена от някакъв импулс, тя се наведе и прегърна кучето през врата, усещайки едновременно топлата кучешка плът и тихото бръмчене на символите на Хартата по каишката му през фината материя на ризата си.
Падналото куче понесе търпеливо всичко това за минута, после нададе нещо като свистене и размърда лапи. Лираел разбра жеста заради времето, прекарано с гостуващите кучета, и го пусна.
— А сега — заяви кучето, — трябва да се справим с този стилкън по най-бързия начин, преди да се освободи и да открие още по-зли същества, които на свой ред да освободи, или да пусне отвън. Предполагам, че разполагаш с необходимите неща за това?
— Не — отвърна Лираел. — Не и ако говориш за нещото, които Нейджи споменава: пръчка от самодивско дърво или меч, пропит със символите на Хартата…
— Да, да — каза забързано кучето, преди Лираел да е изредила целия списък. — Зная. Защо нямаш тези неща?
— Те не се намират току-така — отвърна отбранително тя. — Мислех си, че мога да взема обикновен меч и да поставя…
— Ще отнеме твърде дълго време. Месеци! — прекъсна я кучето, което бе започнало да крачи сериозно напред-назад. Този стилкън ще премине през твоето заклинание след няколко дни, струва ми се.
— Моля! — изпищя Лираел. После каза по-тихо: — Моля? Искаш да кажеш, че ще избяга?
— Скоро — потвърди кучето. — Мислех, че го знаеш. Свободната магия може да разяжда символите на Хартата, както и плътта. Предполагам, че би могла да подновиш заклинанието.
Лираел поклати глава. Гърлото й още не се бе възстановило от главния символ, който бе използвала последния път. Щеше да бъде твърде рисковано да се опитва да го изрече отново, преди да е оздравяла напълно. Не и без допълнителната сила на меч, омагьосан от Хартата — което отново я връщаше към първоначалния й проблем.
— В такъв случай ще се наложи да вземеш меч назаем — заяви Кучето, гледайки Лираел със сериозния си поглед. — Не мисля, че някой ще има точно такава пръчка, каквато търсиш. Дори и представител на рода Клеър, от самодивско дърво.
— Не мисля, че и мечовете, покрити с възпиращи заклинания, се намират лесно — възнегодува Лираел, отпускайки се в стола си. — Защо не можеше да си бъда просто най-обикновена Клеър? Ако бях получила зрението, нямаше да се скитам из библиотеката и да си навличам неприятности! Ако изобщо някога получа зрението, кълна се в Хартата, че никога няма да ходя на експедиции, никога вече!
— Мммм — каза Кучето с изражение, което Лираел не успя да разтълкува, макар че очевидно носеше скрит смисъл. — Възможно е да стане така. Колкото до мечовете, грешиш. В тази сграда има няколко могъщи меча. Един от тях е у капитана на разузнавачите, охраната на обсерваторията разполага с три — е, единият от тях е брадва, но в стоманата й са вплетени същите заклинания. Още по-близо, главната библиотекарка също има такъв. Впрочем, това е много стар и прочут меч, съвсем подходящо наречен Възпиращия. Той ще ни свърши добра работа.