Лираел гледаше кучето с толкова безизразен поглед, че то престана да крачи, прокашля се и каза:
— Обърни внимание, Лираел. Казах, че грешиш по отношение на…
— Чух какво каза — озъби се тя. — Сигурно си съвсем откачил! Не мога да открадна меча на главната! Тя непрекъснато го носи у себе си! Сигурно спи с него!
— Така е — отвърна Кучето самодоволно. — Проверих.
— Куче! — проплака Лираел, опитвайки се да вдишва по-малко от веднъж в секунда. — Моля те, моля те, недей да надничаш в покоите на главната библиотекарка! Или където и да било другаде! Какво ще стане, ако някой те види?
— Никой не ме е видял — отвърна доволно кучето. — Както и да е, главната държи меча в спалнята си, но не точно в леглото си. Поставя го на стойка до него. Така че можеш да го вземеш, докато спи.
— Не — отвърна Лираел, клатейки глава. — Няма да се промъкна в спалнята на главната. Бих предпочела да се бия със стилкън без меч.
— Тогава ще умреш — каза Падналото куче, внезапно станало много сериозно. — Стилкън ще изпие кръвта ти и ще стане по-силен от нея. После ще се промъкне в ниските части на библиотеката, появявайки се от време на време, за да пленява библиотекарките, да ги отвлича една по една, пирувайки с тяхната плът в някой тъмен ъгъл, където костите им никога няма да бъдат открити. Той ще си намери съюзници, същества, приковани още по-надълбоко в библиотеката, и ще отвори портата за злото, което дебне отвън. Трябва да го възпреш, но няма да успееш без меча.
— Ами ако ти ми помогнеш? — попита Лираел. Трябваше да има някакъв начин да избегнат главната, някакъв начин, който изобщо не включваше мечове. Да опита да вземе меча на Мирел или онези от обсерваторията, нямаше да бъде никак по-лесно от това да вземе меча на главната. Тя дори не знаеше къде точно се намира обсерваторията.
— Бих искал — отвърна кучето. — Но това си е твоят стилкън. Ти си го освободила. Ти трябва да се справиш с последствията.
— Значи няма да ми помогнеш — каза тъжно Лираел. Беше се надявала, само за миг, че Падналото куче ще се намеси и ще оправи всичко вместо нея. В крайна сметка то беше магическо създание, вероятно притежаваше някаква сила. Но очевидно не достатъчно, за да се справи с един стилкън.
— Аз ще те съветвам — каза кучето — как е най-добре да постъпиш всеки път. Но ще се наложи сама да си вземеш меча и да извършиш възпирането. Навярно довечера е най-подходящият момент.
— Довечера? — попита Лираел с едва доловим глас.
— Довечера — потвърди кучето. — Когато удари полунощ, както е редно да започват всички подобни авантюри, ти ще влезеш в стаята на главната библиотекарка. Мечът се намира вляво, до гардероба, който странно защо е пълен с черни жилетки. Ако всичко мине добре, ще успееш да го върнеш преди зазоряване.
— Ако всичко мине добре — повтори Лираел мрачно, припомняйки си сребристия огън в очите на стилкън, и онези ужасни куки. — Мислиш ли… мислиш ли, че трябва да оставя бележка, в случай… в случай че нещата не се развият добре?
— Да — каза кучето, отнемайки и последното късче самоувереност от Лираел. — Да. Това би било много добра идея.
Глава дванадесета
В покоите на главната библиотекарка
Когато огромният часовник, задвижван с вода, в Средната трапезария отмери петнайсет минути до полунощ, Лираел напусна скривалището си сред приборите за закуска и се покатери през една въздушна шахта към Тесния път, който на своя ред щеше да я отведе в Саутскейп и покоите на главната библиотекарка Вансел.
Беше облякла библиотекарската си униформа, в случай че някой я срещне, и носеше плик, адресиран до главната. През нощта наистина работеше намален състав от библиотекарки, макар че обикновено не наемаха трети помощници, каквато беше тя. Ако я спряха, Лираел щеше да заяви, че носи спешно съобщение. Всъщност пликът съдържаше нейната бележка „за всеки случай“, която предупреждаваше главната за присъствието на стилкън.
Ала тя не срещна никого. Никой не мина по Тесния път, който напълно отговаряше на името си, защото беше твърде тесен, за да могат по него да минат двама души един до друг. Той се използваше рядко, защото ако човек срещнеше някого, тръгнал в противоположната посока, по-нисшестоящата Клеър трябваше да отстъпи — понякога се налагаше да измине целия път, който бе дълъг повече от половин миля.